— Сигурна ли сте, че не сте чули нищо снощи? — попита настоятелно Сано.
Тя стоеше на прага със скръстени, скрити в ръкавите ръце.
— Напълно.
Сано се запита как бе възможно да не е чула, докато Макино е правил секс от другата страна на крехката преграда или докато са го пребивали до смърт в съседната стая. Агемаки изрече едва чуто:
— Бях взела приспивателно. Спах много дълбоко.
„Правдоподобно обяснение“, констатира мислено Сано, но в същото време си представи как тя плъзва безшумно встрани леката преграда и се промъква в стаята на Макино в мрака на нощта. Лицето й внезапно се сгърчи; очите й се напълниха със сълзи. Тя ги попи с ръкава си.
— Ще ми се да бях чула нещо — каза тя и в следващия миг гласът й секна от връхлетялото я ридание. — Може би тогава щях да спася съпруга си.
Сано изпита жал към нея, макар че се запита дали скръбта й не бе престорена.
— Имате ли някаква представа, кой го е убил?
Тя поклати глава.
— Де да имах!
— Може ли да огледам стаята ви?
С жест Агемаки показа, че не възразява. Сано отвори шкафовете и сандъците, огледа старателно сгънатите одежди и подредените обувки. Отани се движеше плътно до него, надничайки през рамото му. Докато Сано диреше оръжието на убийството и окървавени дрехи, Агемаки наблюдаваше безмълвна, безразлична към ставащото. Претърсването завърши с неуспех. Може би тя наистина бе невинната, покрусена от скръб вдовица, каквато изглеждаше.
— От колко време бяхте женени с главния старейшина Макино? — попита я Сано.
— От шест години — отвърна тя тъжно.
Сано знаеше, че тя не е първата съпруга на Макино, чиито синове бяха прехвърлили четирийсетте. Бе твърде млада, за да им е майка, и поне с три десетилетия по-млада от Макино.
— Имаше ли някакви проблеми между вас и съпруга ви?
— Абсолютно никакви.
— Да сте се карали напоследък? — продължи настоятелно Сано.
— Никога не сме се карали — заяви гордо Агемаки и отново избухна в сълзи. — Бяхме много привързани един към друг.
Но пък не бяха споделяли брачното ложе. И също като повечето богати съпрузи, Макино си бе взел млада и красива наложница. Подобно положение често ставаше основание за сериозни семейни неприятности. Сано се запита дали Агемаки разбираше, че той издирва мотив за убийството на съпруга й. Ако беше така, тя щеше съзнателно да отрича каквато и да било лична причина да посегне на живота му и щеше да се брани, давайки си вид, че съдейства на Сано в разследването.
— Кое е семейството ви? — попита Сано, заинтригуван от нея.
— Фамилията Сенге. Васали са на владетеля Торий.
Сано познаваше този клан като голям и почитан, а владетеля Торий — като даймио на провинция Иуаки в Северна Япония.
— Имате ли деца от главния старейшина Макино?
Агемаки въздъхна.
— Със съжаление трябва да отговоря отрицателно.
— Какво ще правите сега, след като съпругът ви е мъртъв? Ще се върнете ли в семейството си?
Сано се съмняваше, че кланът на Макино, който бе прословут със своята корист и себичност, щеше да издържа вдовица от един кратък брак, която не разполагаше със силни политически връзки.
— Не. Родителите ми починаха, а близки роднини нямам. Ще остана тук, докато приключи официалният траур. После ще живея в една вила сред хълмовете край Едо, собственост на съпруга ми. Той ми я завеща заедно с приличен доход, който да ме осигури.
Детективските инстинкти на Сано са разбудиха.
— На колко възлиза издръжката?
— Петстотин коку на година.
Изрече го така, все едно споменаваше някаква незначителна сума. Може би не си даваше сметка, че споменатата цифра съответства на годишната цена на ориза, необходим за изхранването на петстотин души — състояние, достатъчно голямо да й обезпечи благоденствие до края на живота й. Но Сано бе виждал вилата на Макино — разкошна къща, заобиколена от красива гора, с изумителна гледка. Дори и една дама, невежа във финансите, щеше да си даде сметка за действителната стойност на едно такова наследство.