— Всъщност Макино е бил по-ценен за теб жив, отколкото мъртъв, нали така? — попита Ибе актьора. Когато Кохейджи кимна утвърдително, Ибе се обърна към Хирата: — Ето защо този човек не е убил Макино.
— Прав е — навъсеното изражение на Кохейджи говореше, че не бе простил на Ибе, но въпреки това той се премести по-близо до него, доволен, че все пак имаше съюзник при създалите се обстоятелства. — Аз съм невинен.
— Това ще реша аз — заяви Хирата. Ибе подронваше авторитета му и пречеше на работата му. — Престанете да се месите, или ще…
— … ще ме изхвърлите? — усмихна се самодоволно Ибе. — Не можете, защото съм тук по нареждане на дворцовия управител Янагисава.
Хирата стисна зъби.
— Освен това просто се опитвам да ви попреча да си пилеете времето с един невинен — добави Ибе.
— Послушайте го — актьорът подкани нетърпеливо Хирата. — Той ви прави услуга.
Хирата изгледа Ибе с презрение, тъй като знаеше, че Ибе има други, не толкова човеколюбиви причини да отклони подозренията от Кохейджи.
— Какво направи, след като приключи изпълнението си онази вечер?
— Отидох да си сваля костюма и грима.
— Покажи ми къде.
Ибе завъртя очи в израз на това, че според него Хирата продължаваше да си губи времето. Когато актьорът ги поведе навън от театъра, наложницата изостана.
— Ти също идваш — нареди й Хирата.
Тя с неохота ги последва в личните помещения. Там Кохейджи показа на Хирата стаята, която заемаше — бе разположена в частта на постройката, противоположна на тази със спалнята на Макино. Актьорът бе обзавел бърлогата си като театрална гримьорна. Върху поставена под фенер маса бяха подредени четчици и стъкленици с гримове. На дървени закачалки висяха кимона заедно с мантии, наметки, панталони и доспехи. Върху наредени по рафтове дървени глави бяха сложени шлемове.
— Усъвършенствам се в роли на самурай — поясни Кохейджи.
Това обясняваше прическата му — кока на върха на темето и бръснатата глава бяха запазени за класата на воините. Докато Ибе оглеждаше доспехите и Окицу се въртеше пред вратата, Хирата надникна в един сандък. В него имаше мечове, кинжали и тояги.
— Това ми е реквизитът — обясни Кохейджи.
Хирата вдигна един меч. Острието му бе направено от дърво, както и останалите оръжия, за да не наранят никого по време на симулираните на сцената битки.
— Няма кръв по тях — каза Кохейджи.
— Откъде знаеш какво търся? — попита Хирата.
Актьорът сви рамене и се усмихна.
— Беше просто предположение.
Хирата усети, че на Кохейджи му бе забавно да се мери по съобразителност с него. Изпитваше нарастваща убеденост, че актьорът знаеше за убийството повече, отколкото бе разказал. Но макар че не беше изключено някоя от тоягите в сандъка да бе послужила като оръжие на убийството, актьорът изглеждаше твърде умен, за да остави уличаващи доказателства в стаята си. Хирата отвори шкафа. Вътре видя отделения, натъпкани с дрехи, обувки и перуки. Купчина листовки с портрета на Кохейджи рекламираха пиесите му.
— Моля, позволете — каза Кохейджи.
Той внимателно извади и разгъна свои одежди, за да може Хирата да ги огледа. Хирата предположи, че дори и да е изцапал с кръв дрехите си, докато е пребивал Макино, със сигурност ги е изхвърлил, но все пак бе длъжен да огледа. Предчувстваше, че умният актьор много скоро ще предложи свое алиби, за да се постави извън подозрение.
— Няма да намерите никакви доказателства, че съм убил главния старейшина Макино — заяви Кохейджи, — защото не съм го сторил. Всъщност и не бих могъл. Цяла нощ бях тук, в тази стая. И си имам свидетел, който може да го потвърди.
„Ето го и него“, помисли си Хирата.
— И кой е този свидетел? — попита, макар че вече се досещаше.
— Окицу — отвърна актьорът, потвърждавайки предположението му. — Тя може да гарантира за невинността ми.
Хирата се обърна към наложницата.
— Истина ли е?
Тя преглътна и кимна. Хирата я подкани с жест да се приближи и тя допълзя до него като дете, очакващо наказание.
— Ти си била тук, в тази стая, заедно с Кохейджи сан в нощта, когато главният старейшина е умрял? — попита Хирата.
— Да, беше — отвърна Кохейджи.
— Нека го каже сама — настоя Хирата.
Окицу потръпна под изпитателния му поглед и отвърна с едва доловим шепот:
— Тук бях.
— През цялата нощ? — попита Хирата.
Ако на Кохейджи му бе необходимо да си изфабрикува алиби, не биваше да си избира толкова неубедителен партньор. Вероятно не беше имал друг избор.
— Тя дойде, докато главният старейшина Макино и хората му все още се черпеха — поясни Кохейджи. — Остана до сутринта, когато Тамура сан откри главния старейшина мъртъв и настана цялата тази суматоха.