В стаята на Окицу подът бе осеян с дрехи, обувки и кутии от сладки и с разхвърляни сред тях кукли и разни дреболии. Но Хирата не обърна внимание на бъркотията. Той вдъхна познатия сладникав аромат на мускус.
— Усещам мирис на тамян — каза той.
На масата видя почти зарито сред украшения за коса месингово кадило. Вдигна го и подуши пепелта в него.
— Това е „От зори до здрач“, нали? — попита той Окицу.
Тя кимна. На лицето й се изписа недоумение. Изражението на актьора наподобяваше нейното. Хирата запали тамянника, вдигна едно розово кимоно от пода и помириса тъканта.
— Парфюмираш си ръкавите с „От зори до здрач“? — попита той наложницата.
— И какво, ако е така? — намеси се Кохейджи.
— Когато вчера двамата със сосакан сама претърсихме стаята на главния старейшина Макино, намерихме един отпран ръкав, парфюмиран със същия тамян — поясни Хирата.
Той видя как наложницата и актьорът се спогледаха. Лицето на Окицу изразяваше неподправен ужас, а на Кохейджи — смущение, примесено с тревога. Хирата отиде до шкафа и прерови нахвърляните вътре дрехи. Накрая извади едно бледорозово кимоно, избродирано със златни и сребърни цветя. Изтръска го и го вдигна. Десният ефирен ръкав се полюшна. Левият липсваше. От ръбовете на отвора за ръката висяха раздърпани нишки.
— Това твое ли е? — попита той Окицу.
Тя остана безмълвна, но изпълнените й с ужас очи представляваха достатъчно красноречив отговор.
— Ръкавът, който намерихме, е от това кимоно — заяви Хирата. — Ти си била с главния старейшина Макино в нощта на убийството.
Върху лицето на Окицу се изписа такъв откровен ужас, че Хирата тутакси разбра, че е прав.
— Когато каза, че си била с Кохейджи, ти излъга — продължи той. — Била си в спалнята на главния старейшина. По-добре ми кажи какво се случи там.
Устните й се раздвижиха, издавайки нечленоразделни звуци. Тя отправи към Кохейджи умоляващ поглед.
— Тя беше с мен, кълна се! — заяви актьорът, но лицето му бе пребледняло и напрегнато.
Хирата сграбчи Окицу за раменете.
— Тогава как ръкавът ти се е озовал в завивките на главния старейшина Макино?
— Трябва да е попаднал там по друго време. Пуснете я. — В настоятелния глас на Кохейджи трептеше паника.
Хирата разтърси Окицу.
— Какво се случи? — попита той.
Дишането й премина в бързи отривисти хрипове.
— Аз… той… ние… — взе да заеква тя.
— Замълчи! — извика Кохейджи. — Не му позволявай да те изплаши така, че да му кажеш онова, което иска да чуе. Просто запази спокойствие. Всичко ще бъде наред.
Принуден от лична неотложност да научи истината, Хирата разтърси Окицу още по-силно.
— Ти ли уби главния старейшина Макино?
Главата й увисна на една страна; тялото й омекна, натежа в ръцете му, изплъзна се и се свлече на пода.
— Окицу! — възкликна актьорът.
Тя лежеше безчувствена; дългите й ресници, засенчили бледите й страни, не потрепваха, устата й бе полуотворена. Хирата гледаше смутен, а Кохейджи коленичи до нея и взе отпуснатата й ръка в своята.
— Кажи ми нещо, Окицу!
Вижте какво направихте! Тя има нужда от лекар. Трябва да го доведа незабавно! — отсече той и побягна от стаята.
— Върни се! — викна след него Хирата. Актьорът не се подчини. Хирата потупа страните на Окицу, опитвайки се да я свести. Тя дишаше, но не идваше на себе си.
— Вървете и хванете Кохейджи! — заповяда Хирата на Ибе.
Ибе само се ухили:
— Това не е моя работа. Спомнете си какво казахте — аз съм тук само да наблюдавам.
Хирата кипеше вътрешно.
— Много нещо свършихте тук — отбеляза подигравателно Ибе. — Надявам се да сте доволен.
Хирата преглътна отговора, който щеше да му докара още по-големи неприятности с Ибе. Щеше му се да застене от отчаяние. Бе успял да разклати алибито на Окицу и бе установил връзка между нея и убийството. Но ако тя въпреки лъжата си не бе убила Макино, той щеше да навреди на едно невинно момиче. Но дори и да бе виновна, на този етап не бе успял да изтръгне от нея никакви факти. Беше отслабил и алибито на Кохейджи, но актьорът му беше избягал.
Случилото се бе едно неблагоприятно начало на диренето, от което зависеха достойнството му пред Сано, както и собствената му чест.
Глава 8
— Простете, ако не разбирам какво е онова, за което трябва да говорим днес, а не сме обсъдили вчера — заяви Тамура на Сано. Те стояха пред къщата на Макино, на верандата, където Тамура бе довел Сано, след като сосакан сама бе пожелал да разговарят насаме. Двамата се бяха опрели с лице един към друг на парапета на верандата с изглед към градината. Мъгла и облаци замъгляваха гледката към двореца, разположен над административния район. Наоколо се въртеше Отани. От стрехите над тях капеше дъжд и мокреше дъсчения под. Сано подозираше, че главният васал на Макино бе избрал това студено и неуютно място, за да съкрати разговора им.