— Оттук — заяви той накрая.
Вежливият поклон и жестът му към вратата съдържаха зле прикрито негодувание. Докато всички вървяха по коридора, Сано бе обзет от засилващо се усещане, че смъртта на Макино не бе толкова естествена, колкото изглеждаше на пръв поглед. Той предчувстваше, че неохотата на Тамура да съдейства бе само първата пречка, на която щеше да се натъкне в хода на разследването си.
Представителната къща на главния старейшина Макино бе подобна на именията на останалите самураи, с разположени в средата лични помещения за семейството. Те се намираха в отделна постройка с наполовина дървени, измазани с хоросан стени, с тежки дървени капаци на прозорците, с просторна веранда и градини наоколо. Тамура, Сано, Хирата и детективите прекосиха един закрит пасаж, който минаваше над старателно загладен бял пясък, осеян с ниски храсти и покрити с мъх големи камъни. Пред постройката стояха двама пазачи. Във вътрешността стаите бяха опасани от общ коридор. Тамура плъзна встрани една преграда в стената от опъната върху дървена решетка хартия и ги въведе в просторно помещение, което се отопляваше от нисък тумбест мангал с дървени въглища. Върху застлания с татами под имаше подиум, разположен под фреска, която изобразяваше корони на дървета и облаци. Върху този подиум имаше легло, в което, покрит с мека завивка, лежеше главният старейшина Макино. Сано обаче незабавно насочи вниманието си към присъстващите в стаята.
От двете страни на леглото при главата на Макино бяха коленичили две жени. В краката му бе клекнал един мъж. Всички те рязко се извърнаха към Сано, Хирата и детективите. Внезапно в съзнанието на Сано изникна картина на кълвящи труп лешояди, прекъснати от хищник.
— Това е вдовицата на Макино сан — заяви Тамура, представяйки по-възрастната жена.
Макар че Сано определи възрастта й някъде около четирийсет и петте, финото й лице с елегантен овал свидетелстваше за някогашната й хубост. Слабата й фигура бе облечена в пищен тъмночервен халат, изпъстрен с кръгли изображения. Косите й бяха сплетени в дълга плитка, която се спускаше върху рамото й. Тя се поклони на Сано със застинало в безмълвна скръб изражение.
— Това е наложницата му — добави Тамура и посочи другата жена.
Тя беше дребна и много млада — не повече от петнайсетгодишна, предположи Сано, но въпреки това тялото й бе сочно и сластно. Аленото й кимоно, нашарено с ярки зимни пейзажи, изглеждаше нелепо за бдение при смъртно ложе. Но кръглото й красиво лице бе набраздено от сълзи, а очите й — червени и подути. Когато сведе рязко глава в непохватен поклон към Сано, тя притискаше до носа си бяла кърпичка.
— А това е гост на главния старейшина — завърши Тамура и кимна към мъжа в долния край на леглото.
Както бе коленичил, гостът размърда високата си гъвкава и силна фигура, за да се намести по-удобно, и се поклони. Той бе на двайсетина години, облечен в семпла кафява роба и удивително красив. Дръзките му блестящи очи измериха Сано с преценяващ поглед. Зад строгото изражение върху силните му чисти черти се мярна енергичен и жив дух. Омаслените му черни коси бяха събрани в стегнат кок зад бръснатото му теме. Сано бе пронизан от чувството, че познава този млад мъж, но не можеше да се сети откъде. Изведнъж му хрумна, че мъжът не беше самурай въпреки начина, по който носеше косите си.
— Излезте от тук — нареди Тамура на тримата.
Наложницата хвърли поглед към госта. Той вирна брадичка към нея, после се изправи и слезе от подиума. Момичето стана непохватно и двамата заедно побързаха да излязат от стаята. Вдовицата ги последва с плавна походка. Тамура застана при вратата, детективите останаха да чакат в края на помещението, а Сано и Хирата се качиха на подиума и сведоха поглед към Макино.
Покрит със завивката, той лежеше по гръб с изпънати нозе и сбрани на гърдите ръце. Нефритена подпора за врата поддържаше главата му в бяла нощна шапчица. Грозното му лице бе покрито с повехнала жълтеникава кожа, под която изпъкваха костите на черепа му. Бръчки прорязваха мършавия врат над яката на бежово копринено кимоно; затворените му клепачи бяха обагрени с морави сенки. Сано си помисли, че видът му бе почти същият, както и приживе. С тази разлика, че Макино никога не бе затварял очи в присъствие на други хора, защото неизменно бе нащрек в очакване на заплахи или на опити за покушение. А и бе твърде горделив, за да остави устата си зейнала по този начин. Сано изпита чувство на тъга пред това изображение на човешката тленност и в същото време бе обзет от облекчение, че врагът му наистина бе мъртъв.