Пред Кай имаше два много прости избора, но нито един от тях не беше привлекателен. Можеше да се държи, докато му стигне дъхът, с надеждата, че изтичащата вода ще спадне до поносимо за него равнище. Или да се опита да изплува на повърхността, рискувайки при това да бъде отнесен в открито море. Той знаеше, че само малцина завлечени в открито море от цунами бяха оцелели, за да разкажат историите си. Всъщност повечето никога не бяха намерени.
От друга страна, ако се държи и въздухът му свърши, ще се удави и пак ще бъде отнесен в открито море. Кай реши да рискува за още няколко минути живот и се приготви да се пусне и започне да плува.
Точно преди да отвори пръсти, забеляза, че може да различава смътни форми на места, които водолазното му фенерче не осветяваше. Мътната вода ставаше по-прозрачна. Значи се оказа по-близо до повърхността, отколкото беше смятал. Откъм прозорците на апартамента идваше слънчева светлина. Това означаваше, че пресният въздух е на не повече от три до шест метра над главата му. След като осъзна това, реши да устиска още минута или докато изпадне в паника — което от двете настъпи първо.
Помещението се осветяваше все повече и повече, докато Кай започна да вижда някои от формите наоколо без фенерчето: края на вратата, шарките на паркета, парчетата цветни тапети, които не бяха откъснати. Само още няколко секунди. Дробовете му горяха, но той се насили да издържи.
Рискува и бавно се приближи до края на вратата, надявайки се, че така ще стигне до въздуха много по-бързо. Издигна се до тавана точно когато чу нов звук: ревът на падаща вода. В същия момент над главата му се откри благословен въздушен джоб. Кай пъхна глава в него, като внимаваше да не се изпусне от стената, и вдиша дълбоко.
Водата спадаше бързо като в отпушена вана, носейки се покрай него към залива Малама. Кай се върна обратно до касата на вратата и когато водното равнище стигна височина метър и двайсет над пода, течението рязко смени посоката си.
Стените на апартамента откъм океана още бяха здрави, така че щом водното равнище спадна до прозоречните первази, от тази страна вече не можеше да се оттича. Но стената от другата страна на сградата беше избита при експлозията, предлагайки така лесен изход на останалата вода.
Водата спря движението си за няколко секунди и Кай се отпусна на колене, докато главата му беше над повърхността. Тогава течението смени посоката си и се понесе обратно към океана. Кай не беше подготвен за това, защото въобще не го очакваше. Макар течението да беше дълбоко само 90 сантиметра, силата му беше достатъчна, за да го повали. Събори го на пода и го принуди да замаха с крака и ръце. Сега имаше опасност да бъде повлечен в другата посока като дънер, поет от течението на планински бързей.
Блъсна се в другата врата на апартамента, завъртя се и за секунда зърна другите от своята група. Тереза се опита да го сграбчи, но не беше достатъчно бърза. Главата му отново потъна и той си помисли, че със сигурност ще мине право през кухнята, а след нея нямаше нищо здраво, за което да се хване. Една ръка се вкопчи в ръката му и го спря с рязко дръпване.
Кай опря крака в кухненската стена за опора и показа глава от водата, за да вдиша. Тогава видя лицето на Брад, уморено и уплашено, но изпълнено с решителност.
— Никъде няма да ходиш — каза той със стиснати зъби.
След още няколко секунди водата се оттече толкова, че вече нямаше опасност да повлече Кай. Въздухът беше изпълнен с миризмата на мръсотия, но въпреки това му се стори освежаващ. Кай се изправи, за да провери състоянието си. Имаше натъртвания и драскотини по цялото тяло, но иначе беше цял и невредим.
— Благодаря, Брад. Веднъж и аз да имам полза от цялото това време, което прекарваш във фитнеса.
Брад имаше вид на човек все още в шок. Засядането на едно място и дишането с регулатор го бяха разтърсили, но нямаше друг начин.
— Добре ли си? — попита Кай.
Брад кимна мълчаливо и започна да се развързва. Мия още беше на пода до него. Тя също бе освободена от гредата. Значи импровизираният му план беше сработил. Плотът се издуваше от другата страна на гредата, защото вече не можеше да издържа тежестта ѝ. А тя се беше смъкнала обратно до първоначалното си положение.
— Това с плота беше страхотна идея — каза Том.
— Не беше моя — кимна Кай към Лани. — Тя заслужава поздравления.
Дъщеря му лежеше на пода и той осъзна, че не беше помръдвала от оттичането на водата.
— Лани, скъпа, добре ли си?
Той клекна и я обърна. Регулаторът вече не беше в устата ѝ. Когато огледа бутилката и маркуча, видя, че той е спретнато срязан от нещо, влачено от водата.