— Нет!
Руснакът се ядоса и направо пусна Джери на пода. Направи груб жест и хвана приятелката си, която мълчаливо гледаше отстрани, за рамото. Те продължиха надолу по стълбите, като мъжът не преставаше ядно да нарежда.
— Къде отиват? — попита Шийла.
— Отиват да умрат — отговори Рейчъл с горчивина. Беше прекалено уморена, за да замазва нещата. — Не знаят, че идва още едно цунами и ще бъде по-високо от последното.
— Не трябва ли да се опитаме да ги спрем? — намеси се Дорис.
— Как? Този тип е едър като мечка. Освен това чухте всичко, което знам на руски. Ако знаете езика, моля. Големият проблем е, че това ще отнеме твърде много време. — Тя посочи Джери с ръка. — Щеше да върви много по-бързо, ако имаше кой да ни помогне.
— Този тип? Нали току-що казахте…
— Не. Макс.
— Кой е Макс?
— Главният портиер на хотела. Той е на покрива заедно с част от гостите.
— Ако някоя от нас тръгне да се качва, останалите две няма да можем да го носим.
— Ако Тайлър отиде, ние все още ще можем да се качваме. Той може да изтича догоре много по-бързо от нас.
— Разбира се, че мога — отговори момчето.
— Ами ако нещо му се случи? — попита Пейдж. — Ами ако се изгуби?
— Могат да бъдат само на две места. Или са още в ресторанта, или са вече на покрива. Само трябва да каже на Макс да слезе при нас, за да ни помогне.
Пейдж придърпа Тайлър към себе си, сякаш трябваше да го защити от някакъв невидим враг. Зарови лице в косата му, после погледна Рейчъл с отчаяние, изписано на лицето ѝ.
— Съжалявам за онова, което казах преди малко. Че ти си виновна за Бил.
— Няма за какво да съжаляваш.
— Когато онази сграда рухна, единственото, за което можех да мисля, беше… — Гласът на Пейдж затихна, преди да беше завършила изречението.
— Всичко е наред — каза Рейчъл и внимателно сложи ръка на рамото ѝ.
— Вие ни спасихте живота — продължи Пейдж. Тя изправи рамене с новонамерена решителност. — Затова ще пусна Тайлър да избърза напред.
После клекна до момчето си.
— Скъпи, това е много важно. Разбра ли какво искаме да направиш?
— Да отида да доведа Макс.
— Или друг възрастен. Но щом изпълниш задачата, веднага поемаш обратно. Разбра ли?
Момчето кимна.
Пейдж го прегърна.
— Гордея се с теб! Ще се видим след малко.
Тайлър затрополи нагоре по стълбите, а те вдигнаха отново Джери и бавно се повлякоха с него.
— Как си? — попита Кай дъщеря си. Докато дишаше, се чуваха хрипове.
— Понаболява ме.
— След малко ще те взема. — Макар да подтичваха, Кай се нуждаеше поне от малко почивка. Болеше го всичко от подмятането във водата. Освен това си беше пресилил рамото, докато се държеше за вратата, за да не го отнесе водата в открито море. Да не говорим за срезовете и натъртванията, която бяха толкова много, че беше спрял да ги брои. Разбира се, можеше и да е много по-лошо.
Тереза сложи ръка на рамото му и го стисна. Кай изстена, но не се дръпна.
— Кай, благодаря ти. За Мия. Ако не я беше освободил… — Гласът ѝ пресекна, сякаш краят на изречението е прекалено страшен.
Кай я прегърна през рамо и я притисна към себе си.
— Знам. Благодаря ти за Лани.
— Къде отиваме? — прекъсна ги Брад. — Онази сграда не е ли по-близо? — Той посочи една постройка точно пред тях на по-малко от 300 метра.
— Да, по-близо е, но е висока само 20 етажа. Не съм сигурен, че това ще е достатъчно. Освен това ще трябва да устои на най-голямата сила на следващата вълна. Предпочитам да сме в постройка, която има известна защита и няма да попадне под пряк удар. Не бива да забравяме, че следващата вълна ще е най-голяма от всички.
— Престани да го повтаряш — нервно каза Брад. — В коя ще отидем?
— В онази — кимна Кай.
— Коя?
— Онази, от която стърчи лодката.
Откъм гледащата към океана страна на 30-етажната жилищна сграда, на 30 метра над земята висеше кърмата на 18-метрова рибарска лодка под наем. Двете ѝ витла ясно се виждаха от мястото, където се намираха сега, на около 300 метра от нея.
— Майчице! — възкликна Том.
— Ако това не разкрива силата на цунамито — каза Кай, — не знам какво би могло.
— Да — кимна Брад, — със сигурност още нямаме достатъчно такива примери.
Той мина пред Кай и закрачи натам, докато Мия продължаваше да виси на гърба му.
От усилието Лани отново започна да кашля.
— Стига ти толкова раздвижване — каза Кай. — Хайде, скачай. — Тя се качи на гърба му и той продължи да подтичва, макар и по-бавно. Не че му тежеше, просто беше изтощен.