Освен това отломките ставаха все по-опасни. Теренът беше направо апокалиптичен. Непрекъснато трябваше да заобикалят големи купчини сцепени дървета, изкривен метал и бетонни късове, които им пречеха да напредват.
Все още бяха на две преки от набелязаното убежище, когато стигнаха до кръстовище, запушено от скупчени едни върху други коли, автобуси и камиони, заклещени срещу бетонна основа. Брад я заобиколи и щом зави зад ъгъла, спря.
— Тези не са добре.
— Какво? — попита Кай, когато спря зад него.
— Ето там има хора, които идват насам.
И наистина двама млади мъже си пробиваха път през отломките към тях. Кай не можа да определи дали са гимназисти или студенти, но не бяха по-стари от 20 години. Изглеждаха в добра форма, бяха си свалили ризите, подпъхнати под коланите на шортите, все едно са излезли на следобедна разходка. Единият носеше видеокамера.
— Ей — извика им Брад, — вървите в погрешната посока.
Младежите се обърнаха към тях и огледаха шарената им група.
— Не, човече, не бъркаме — отговори онзи с камерата в ръка.
— Обърнете, ако не искате да умрете.
— Вижте, ние не сме глупаци. Отиваме в онази сграда на брега.
— Глупаци сте — намеси се Кай. — Идва още едно цунами. — След това тръгна отново, а останалите го последваха. Нямаше да губи време, за да разговаря с тези тъпаци.
— Защо си мислите, че носим камера? — продължи момчето. — Ще продадем видеото. Вече заснехме добри кадри от падането на постройката ей там. — Той посочи останките на жилищната сграда „Сийсайд“.
— Идиоти — каза Брад. — Ние бяхме в нея.
— Страхотно — каза операторът и насочи камерата към тях.
Тяхната реакция накара Кай да спре. Обърна се и вторачи поглед в тях, неспособен да разбере как е възможно да са толкова глупави и алчни.
— Лайна малки, когато гледате цялото това разрушение и смърт — развика им се той, — единственото, което съзирате, са парите, които бихте могли да изкарате?
— Ей, телевизиите също правят пари с това. Защо ние да не можем?
— Няма да изкарате и стотинка, защото ще умрете. Тази сграда няма да устои на висока 60 метра вълна.
Двамата младежи се разсмяха на думите му.
— Мислите, че се бъзикам?
— Човече, не знам, но ще заснемем страхотни кадри.
— Ей, задник, изключи камерата! — развика се и Брад. Той тръгна към тях, все едно искаше да им я отнеме. Двамата бързо отстъпиха назад, обаче Кай го спря.
— Забрави. Така или иначе никой няма да гледа тези записи. Щом са твърде тъпи да приемат добър съвет, сами да се оправят. Нямаме време за губене. Да вървим.
Двамата младежи поеха сред отломките към плажа, като разговаряха тихо и от време на време избухваха в смях. Кай го беше яд на тях не само защото го накараха да види колко безполезна в някои случаи може да бъде работата му да предупреждава хората за опасности. Хората можеха да правят с това предупреждение каквото си искат. Не можеше да ги принуди да отидат на безопасно място. Не можеше да ги спаси, ако не искаха да бъдат спасени. Сега виждаше отблизо действителността. И най-лошото беше, че той вече не искаше да ги спасява. Наистина чувстваше, че напълно заслужават онова, което щеше да им се случи.
Когато Кай и неговата група наближиха сградата с лодката, както беше започнал да я нарича мислено, Лани го потупа по гърба.
— Тате, чувам нещо.
— Какво?
— Мисля, че е глас. Идва от торбата ти.
Торбата? После осъзна какъв глупак е бил. В цялото това бързане беше забравил да провери телефона и уоки-токито. Сега някой опитваше да се свърже с него.
46.
12:08 следобед
4 минути до идването на третата вълна
Качиха Джери до 12-ия етаж, но жените, които го носеха, бяха прекалено уморени, за да продължат. Макар да бяха три, 113-те килограма живо тегло на мъжа бяха твърде много. Напълно ги изтощи.
— Какво ще правим сега? — попита сестра му Шийла с напрегнат от умора и тревога глас. — Не можем просто да го оставим.
— Прекалено тежък е. Имаме нужда от помощ, затова ще изчакаме Тайлър да се върне.
— Защо се бави толкова? — тревожно попита Пейдж. — Вече трябваше да се е върнал. Не биваше да го пускам. Трябваше да се доверя на предчувствието си. Отивам да го търся.
Въпреки изтощението Пейдж се насили да поеме нагоре по стълбите, но преди да стигне до следващата площадка, се чу захлопването на врата и шум от леки стъпки, които идват към тях. Тя спря.
— Тайлър?
— Мамо! — отговори синът ѝ. Чуха го да плаче, докато слиза.
— Всичко наред ли е?