В Хаваи до океана се издигаха основно хотели и други постройки от бетон и стомана. Много от тях устояха на първото и второто цунами, доказателство за здравината на тяхната конструкция. Голям брой обаче бяха отнесени или рухнали, когато основите им бяха подкопани от водата. А сградите, построени от по-слаби материали, просто вече не съществуваха. На снимките и кадрите от островите Хаваи, Мауи, Оаху и Кауай, които сега се излъчваха по големите телевизионни мрежи, се виждаха километри крайбрежни ивици, освободени от следите на човешки градежи, сякаш гумата за триене на Бог ги беше заличила.
Хило на Големия остров бе градът, изтърпял две цунамита през XX век — събития, които бяха причина за създаването на Предупредителния център за цунами по тихоокеанското крайбрежие. Ужасните картини от тези по-раншни бедствия изглеждаха направо живописни в сравнение с това, което Реджи виждаше в момента. От малкото градче не беше останало много, въпреки че беше разположено в източната част на острова, встрани от прекия път на цунамито. Вълната просто се беше увила около острова, обхващайки бреговата линия в смъртоносна прегръдка.
Лахаина беше крайбрежният град на остров Мауи, известен с възможността веднъж в годината да се наблюдава чифтосването на гърбатите китове. Кадрите от хеликоптера бяха озаглавени „Лахаина“, но Реджи не можа да различи нещо познато, а беше ходил там поне десетина пъти на почивка. Единствените следи, останали да свидетелстват, че там някога е имало град, бяха очертанията на бетонните основи, които стърчаха от разорания пясък.
След това идваше остров Оаху, където живееше 80% от населението на щата. Излъчваните на живо кадри по Си Би Ес, снимани от хеликоптер, който се рееше във въздуха близо до Уайкики, показваха разрушенията в цялата им грозота. На Реджи му беше трудно да разпознае някои части на града. Хонолулу беше най-пренаселеният град на острова. В някои райони местните жители и туристите се смесваха и гъстотата на населението съперничеше с тази на Хонконг. С течение на годините предградията се бяха разпростирали по крайбрежието и в двете посоки, така че на практика нямаше ненаселена земя по южния бряг.
Стотици хиляди се бяха съобразили с предупреждението и бяха спринтирали по цялото крайбрежие, за да стигнат до по-висок терен. Уплашени хора бяха наклякали по склоновете на Даймънд Хед и вътре в самия защитен кратер. Планините гъмжаха от хора. Толкова много се бяха събрали в пределите на гробището Пънчбоул, че не беше останало място, където хеликоптерите да стоварват спасените от небостъргачи, далечни плажове и обърнати плавателни съдове.
Военната болница „Триплър“ беше пълна с евакуирани от други болнични заведения, разположени в по-ниските части. Там приемаха хеликоптер след хеликоптер, които разтоварваха ранените във временната палатъчна станция за първоначален преглед на ранените, издигната на тревата до болничния паркинг.
Тъй като бяха останали малко безопасни места, повечето от спасените с хеликоптери се откарваха във военновъздушната база „Уилър“, на десет минути път отиване и връщане от Уайкики, без да се брои времето, нужно за разтоварване и качване. Възможно беше Кай и останалите да са били прибрани от друг хеликоптер и стоварени там. Реджи знаеше, че е възможно, но малко вероятно. Всъщност беше изгубил всякаква надежда, когато чу за рухналата сграда.
Мобилният му телефон започна да звъни. Той откъсна насила очи от телевизионния екран и погледна дисплея на телефона, за да види кой се обажда. Не позна номера, но телефонният му код беше от Калифорния.
— Да?
Изпадна в шок, когато чу гласа в слушалката.
— Реджи, Рейчъл се обажда.
— Рейчъл! — извика той. Но щом видя как хората в офиса започнаха да се обръщат, за да го погледнат, сниши глас. — Слава богу, че си добре. Кай е… — Реджи се поколеба, защото не знаеше как да ѝ го каже. — Не съм сигурен, но…
— Кай също е добре.
— Добре? Искам да кажа, това е направо невероятно…
— Загазили сме. Още сме в Уайкики.
— Заедно ли сте? Къде?
— Не. Аз съм на покрива на „Гранд Хаваян“. Той е на покрива на бяла сграда на около 800 метра северозападно от хотела. Мога да се свържа с него чрез уоки-токи. Имаме нужда от хеликоптер. Нямаме време да избягаме пешком, а и двете сгради са съмнителни. Не знам дали ще устоят на следващото цунами.