— Радвам се да ви видя — поздрави ги Рейчъл. — Явно Реджи се е свързал с вас.
— Да, споменаха за някакъв Реджи — отговори пилотът. — Телевизията, която ме нае, ми нареди да ви прибера. Бях на път за Портлок, когато ми се обадиха. Скачайте вътре.
— Почакайте. Ние сме повече.
— Колко общо?
— Петима и три деца. — Рейчъл хвърли поглед в тясната вътрешност на машината. — Двама от възрастните са доста дебели.
— Това значи общо десет.
— Може ли да качите всички?
— Машината е за седем души, включително пилота. Може би ще успеем да качим още някого, но един или двама трябва да останат.
Рейчъл не хареса чутото, но реши, че пилотът е предпазлив. Щяха да се оправят с това, щом веднъж всички се окажат на покрива.
— Добре — отговори тя.
Пилотът огледа празния покрив.
— Къде са другите?
— Трябва да дойдете с нас.
— Какво? Къде?
— Имаме ранен. Не можем сами да го качим.
— Шегувате ли се?
— Вие как мислите? — попита Рейчъл и взе да изстисква сакото си за по-голямо въздействие.
— Не мога да оставя хеликоптера тук.
— А вие? — попита Рейчъл жилавата операторка. — Той е твърде тежък за нас трите. Освен това е в безсъзнание. Като сме четири, ще ни отнеме по-малко време.
До този момент операторката мълчеше.
— Аз не съм медик. Освен това трябва да снимам.
— Имаме нужда от помощ, за да го качим тук.
Операторката се обърна към пилота.
— Когато се обадиха, никой дума не каза, че трябва да слизаме от хеликоптера.
— Моля ви — намеси се Рейчъл, — иначе ще умре.
— Имате ли представа колко хора са умрели днес?
— Още един ли искате да има? — Рейчъл посочи океана, който вече се отдръпваше от брега. — Нямаме много време.
Операторката замълча, накрая въздъхна и остави камерата на седалката.
— Дано успея да изкарам няколко хубави кадъра от това. Къде е той?
— Благодаря ви. Насам.
Рейчъл я поведе надолу по стълбите.
Докато слизаха, тя се свърза с Кай, за да му съобщи казаното от Реджи за 90-метровата вълна, която идва, и че е изпратил хеликоптер за тях.
— Качваш ли се вече? — попита Кай.
— Не, имаме ранен. Помолих пилота да ни помогне да го качим на покрива.
— С кого разговаряте? — попита операторката.
— Със съпруга си. Той е на покрива на друга сграда.
— Нямаме място за вас, какво остава за друга група.
— Знам. Ще дойдат ли и други хеликоптери?
Жената поклати глава.
— Само ние сме. Можете ли да превключите на други честоти това нещо? — операторката кимна към уоки-токито.
— Нямам представа. Те ми го дават програмирано. — След това натисна бутона за връзка. — Кай, изчакай малко. — Подаде апаратчето на жената, която го огледа и върна.
— Можете. Само завъртете копчето отстрани. Така ще се включите на честотата, която използват пилотите, и може да насочите някой да ги прибере.
— Кай — заговори Рейчъл, — в хеликоптера няма достатъчно място за вас, значи трябва да извикате друг. — Тя му предаде честотата.
Стигнаха до площадката на 21-вия етаж.
— Кай, сега ще се заловим да носим Джери. Ще ти звънна на новата честота.
— Добре. Рейчъл? — каза Кай.
— Какво?
— Виждам го. Цунамито. Махайте се колкото може по-бързо оттам.
— Ще се опитаме. А ти измъкни Лани оттам. — Тя закачи уоки-токито на колана си.
Операторката хвана една от ръцете на Джери, Рейчъл другата. Пейдж и Шийла го хванаха за краката. Качването все още беше неудобно, но вървеше много по-бързо.
Когато стигнаха на 24-тия етаж, кулата потрепери, все едно ударена с боен чук. За миг всички залитнаха, защото изгубиха равновесие.
— Боже! — извика операторката. — Това ли е, което си мисля, че е?
Рейчъл кимна мрачно, защото вече познаваше усещането.
— Побързайте — каза тя. — Нямаме време.
Този ден Кай за трети път гледаше как цунами се стоварва върху Хонолулу. Само че сега имаше удивителна 360-градусова гледка от тяхната наблюдателница 90 метра над земята.
Размерите на вълната бяха такива, каквито в писаната човешка история малцина бяха виждали. През 1958 година свлачище в залива Литуя в Аляска предизвиква водна стена, която се издига на 400 метра по скалистия бряг. По-малка, но все още огромна вълна се спуска по залива. Баща и син, които ловят риба близо до свлачището, са вдигнати от гребена на вълната на височина 60 метра над короните на дърветата и са спуснати обратно в залива, когато водата започва да се отдръпва. Други двама рибари в залива нямат такъв късмет. Телата им така и не са открити.