— Смятах, че надхвърляме тежестта — отговори тя.
— Почти сме на границата, но децата са леки, така че ще се опитаме. Тази сграда няма да удържи още дълго.
— Претъпкано е. Къде да седна?
Стан посочи Лора.
— В скута ѝ.
Рейчъл тромаво се настани в скута на Лора. Ръката ѝ се плъзна и стовари върху крака на Лора, която трепна.
— Извинете. — Рейчъл нямаше как да си сложи предпазен колан, затова се хвана колкото можа по-здраво за облегалката на седалката пред себе си.
Стан се пристегна на пилотската седалка вдясно, а Пейдж и децата се бяха натъпкали в пространството до него. Той вдигна оборотите на двигателя.
— Добре — обяви той. — Ще го направим бавно.
Когато двигателят заработи с максимални обороти, Стан дръпна леко лоста назад. За секунда нищо не се случи. Просто си стояха там, докато лопатите на винтовете биеха въздуха над главите им.
Стан даде още газ и оборотомерът мина в червената зона. Хеликоптерът подскочи около метър във въздуха. Стан се бореше с лоста за изменение на ъгъла на атака на лопатите, опитвайки се да държи машината водоравна. Но преди да успее да се издигне още, хеликоптерът се плъзна встрани опасно близо до огромния покривен климатик. Завъртя се тромаво и за миг изотзад се чу металическо стържене, което накара цяла каскада от искри да литне покрай тях. Кабината се изпълни с пронизителни писъци.
Стан завъртя машината обратно и натисна лоста напред. С глухо тупване хеликоптерът се стовари върху покрива, а лопатите на главния винт минаваха на около трийсет сантиметра от промишления климатик.
— Съжалявам, но така няма да се получи. Някой трябва да слезе.
— Само един от нас? — попита Рейчъл. — Това ще помогне ли?
— Надявам се. Стърженето, което чухте, беше от опашния ротор, който се удари в климатика. Изглежда наред, но не мога да рискувам да го ударя още веднъж. Деветима пътници са твърде много. Ще извадя късмет, ако успея да излетя с осмина.
За секунда настъпи неловко мълчание.
— Когато стоваря тези хора в Триплър — продължи Стан, — може да съм отново тук след пет минути. Бих останал аз, но никоя от вас не може да управлява хеликоптер…
— Аз ще сляза — каза Рейчъл с примирен тон.
— Може да теглите чоп? — предложи Стан.
— Не, това е моят хотел. Аз нося отговорност, затова трябва да остана.
Останалите не възразиха. Дори да го бяха направили, Рейчъл нямаше да позволи на никого от тях да остане, докато я отнасят на безопасно място.
Преди тя да успее да слезе, Пейдж я хвана за ръката и прегърна трескаво.
— Благодаря ти, че даваш възможност на моето семейство.
— Благодаря, че ми помогна. Грижи се за тези деца.
Рейчъл се дръпна назад, за да даде простор на машината да маневрира.
Стан отново увеличи оборотите на двигателя. Без 50-те килограма на Рейчъл винтовете успяха да измъкнат повече подемна сила от въздуха. Хеликоптерът бавно се издигна, наклони се напред и се откъсна от промишления климатик.
След като се отдалечи от хотела, завъртя един кръг на 9 метра височина над Рейчъл. Хората в кабината ѝ помахаха, а тя им отговори с вдигнат нагоре палец.
След това машината се завъртя и полетя към центъра на Хонолулу, оставяйки Рейчъл сама на покрива на „Гранд Хаваян“.
49.
12:17 следобед
20 минути до идването на четвъртата вълна
Когато Кай и останалите видяха как хеликоптерът излита от покрива на „Гранд Хаваян“, те нададоха уморени, но въпреки това тържествуващи викове. Но бяха бързо прекъснати от боботенето далеч под тях. Сградата продължаваше да се съпротивлява на водната сила, но гръмогласно протестираше. Шумът накара Кай да увеличи предаването на сигнала за бедствие. Щеше да бъде крайно опасно да чакат връщането на хеликоптера на Рейчъл.
— Казвам се Кай Танака. Намираме се на покрива на бялата сграда приблизително на шест преки от плажа и на осем западно от зоологическата градина. До всички, които могат да ни чуят…
Мощността на предавателя на уоки-токито беше ограничена само до няколко километра околовръст и той се надяваше, че някой ще лети достатъчно дълго в този обсег, за да чуе съобщението. След няколко повиквания, отправени по новата честота, която Рейчъл му беше казала, най-накрая получи отговор.
— Господин Танака, говори старшина Хенри Мичъл от военен полет 133. Господине, виждам вашата група. Какво е положението ви?
Тереза прегърна Мия, а Том извика:
— Да!
— Виждате ли ни? — попита Кай пилота.
— В момента прелитаме над Даймънд Хед. — Кай се обърна, погледна на изток и тогава видя хеликоптера „Блекхоук“ бързо да се носи към тях.