— Слава богу! Тук сме осем души. — Голяма антена стърчеше от средата на покрива на сградата, особеност, която Кай не беше забелязал от земята. На нея бяха закрепени два микровълнови предавателя. Не можеше да бъде нещо друго освен антена на някой от мобилните оператори. Можеше да се окаже пречка за всеки хеликоптер, който иска да кацне. — Ще трябва да увиснете до сградата, за да можем да се качим.
Чък и Денис, двойката на покрива с тях, видяха суматохата, и се приближиха малко.
— Какво става? — попита Чък. — Успяхте ли да повикате някого?
— Хеликоптер — отговори Брад.
— Кой от тях? — Чък посочи блекхоука. — Защо тогава не се снишава?
Кай очакваше, че машината ще започне да се снишава към постройката. Чък беше прав. Тя не промени височината на полета и след няколко секунди щеше да мине над тях.
— Съжалявам, господин Танака — чу се гласът на пилота, — но нямам място.
— Дори само за няколко човека? — помоли Кай. — Тук има деца.
— Пълен съм догоре с ранени от Мауи. Отивам да ги разтоваря в „Уилър“. Веднага щом мога, ще се върна за вас.
— Колко време ще ви отнеме?
— Горивото ми свършва, така че първо ще трябва да заредя. Вероятно около половин час.
— Половин час!
— Може би дори по-дълго. „Уилър“ е претъпкано, а това е единственото място, където има оборудване за презареждане на хеликоптери.
Блекхоукът прелетя над главите им дразнещо близо.
Чък, който беше чул разговора, доближи Кай и грабна уоки-токито от ръката му. Кай остана неподвижен от смайване, когато Чък натисна бутона за връзка.
— Пилот, говори Чък Бендър. Тук имам десет хиляди долара в брой, ако…
Брад грабна юмрука на Чък и натисна карпалното му сухожилие. Той изпищя от болка и изпусна уоки-токито в другата ръка на Брад.
— Това не ти принадлежи! — каза Брад и върна уоки-токито на Кай.
Чък изгледа яростно Брад, но реши засега да отложи сблъсъка.
— Да вярвам ли на ушите си? — попита Мичъл. — Нима смятате, че върша това за пари? Кой беше това?
— Съжалявам, старшина Мичъл — отговори Кай. — Един от хората тук. Той не изразява моето мнение. Ще бъдем благодарни за всяка помощ, която може да ни окажете, но 30 минути са твърде много. Идва още една вълна. Дори не съм сигурен дали сградата ще оцелее толкова дълго. Издава много скърцане и тътнеж. Може всеки момент да рухне.
— Много съжалявам — отговори Мичъл. — Ще проверя дали няма друга машина на разположение. Съветвам ви междувременно да продължавате да излъчвате сигнала за беда. Късмет!
Шумът от хеликоптера започна да отслабва, а с него и надеждите на Кай.
Уоки-токито отново започна да звъни и той си помисли, че е прибързал с отчаянието.
— Кай — започна Рейчъл. — Не можах да чуя всичко, което пилотът каза. Успяхте ли да се качите?
— Рейчъл? — удиви се Кай, защото не очакваше да се обади, предполагайки, че е на път с другия хеликоптер и вече е извън обхвата на уоки-токито. — Къде си?
— Машината беше претоварена и аз изтеглих късата сламка.
— Искаш да кажеш, че си все още на хотелския покрив?
Погледна към „Гранд Хаваян“ и на покрива различи дребната ѝ фигурка, която му махаше. Стори му се, че ще припадне. След толкова усилия тя все още не беше в безопасност.
— Да, съгласна съм, че това не е най-безопасното място в момента — каза Рейчъл, като правеше опит да звучи спокойно въпреки тежкото си положение. — Можеш ли да минеш да ме вземеш, след като вашият хеликоптер дойде?
— О, скъпа, не мога. Във военния нямаше място и пилотът каза, че скоро няма да се върне.
Мълчанието от другата страна на линията беше мъчително.
— Добре — най-накрая каза Рейчъл. — Пилотът, който беше тук, обеща, че ще се върне да ме вземе. — Тя отново замълча, а когато заговори, гласът ѝ потреперваше. — За всеки случай продължавай да викаш помощ!
— Разбира се — отговори Кай. — Рейчъл, повярвай ми, ще се измъкнем!
— Зная — отговори тя, но Кай долови нотки на примирение в тона ѝ.
Стан Милн, пилотът на туристическата фирма „Уайлеа“, направи кръг над военния медицински център „Триплър“, оглеждайки се за равно място, което не е заето от евакуирани. Всеки сантиметър от огромния терен на военната болница беше зает от хора. Бяха хиляди. В този момент видя един „Стелиън“ на морската пехота да се издига от паркинга, който беше разчистен като зона за кацане, и се гмурна да заеме мястото му, преди някой друг хеликоптер да го изпревари.
Болницата се намираше на десетина километра северозападно от Уайкики, затова полетът беше отнел само няколко минути. Той не само искаше да свали пътниците си на безопасно място, но беше започнал да се тревожи, че повредата на опашния винт е по-тежка, отколкото смяташе в началото. От опашката се чуваше пронизителен вой — едва доловим, който някой незапознат с машината едва ли би различил от рева на хеликоптерната турбина. Но Стан, който летеше вече десет години, познаваше всеки нормален шум, който машината му издава. Такъв вой не беше чувал никога досега.