— Добре ли си?
Тя кимна, още дишайки тежко от усилията.
— Мисля, че сега използвах толкова адреналин, колкото някои хора за целия си живот.
— Аз също.
Тереза си сложи колана. Кай направи същото.
След това тя попита:
— Рейчъл?
— Стан — каза Кай колкото можа по-силно.
Пилотът посочи към слушалките, които висяха от тавана. Кай си ги сложи, натисна ключето на кабела и започна да говори в прикрепения към тях микрофон.
— Предполагам, че сте господин Танака — каза Стан чрез бордовата комуникационна система. — Летим към „Гранд Хаваян“. — Хеликоптерът направи остър завой по посока на хотела, където беше Рейчъл. — Жена ви е на връзка.
— Кай? — Страхът на Рейчъл се беше просмукал в този едничка дума. — Чува се доста грохот и скърцане. Дори се поклаща. Все едно стоя на най-голямото парче желе в света. — Той изпита възхищение към нея, че въпреки тежкото си положение не е изгубила чувството си за хумор.
— Рейчъл, вече сме на път. Ще бъдем при теб след по-малко от минута.
— Не мисля, че ще успеете. — Въпреки шума от хеликоптера Кай чу стърженето на късащ се метал. Той се наведе малко в кабината и видя право пред тях на по-малко от километър и половина „Гранд Хаваян“. След секунди щяха да са там. Тя обаче беше права. Бяха закъснели. От цялата сграда изригваха облаци прах — многобройните признаци на предстоящото всеки момент срутване, които беше виждал по други постройки, преди да паднат. Въпреки това се вкопчваше във всяка искрица надежда, че ще стигнат навреме.
— Скъпа, не говори така. Мисля, че те виждам.
— Знам, Кай. Обичам те. Много ще ми липсваш.
— Не! Рейчъл, идваме.
— Грижи се добре за Лани. Толкова ще ми липсва. — Той чуваше болката в гласа ѝ.
— Рейчъл!
— Скъпи! Любими мой!
По бузите на Кай се стичаха сълзи, но той не откъсваше очи от фигурата ѝ.
— О, Рейчъл, обичам те! Не ни оставяй!
— Не искам да го правя. Обичам те. Обичам те. Аз…
Гласът ѝ сякаш беше прерязан с нож. След това се чу оглушителен грохот.
— Рейчъл! — извика Кай. — Рейчъл! — повтори той, но отговор не последва.
Кулата на „Гранд Хаваян“ най-накрая отстъпи пред силата на водата, която я блъскаше. Южната страна се изкриви, запращайки горната част към плажа. Прозорците се пръскаха, късове от стените политаха във всички посоки. Пилотът зави, за да не ги удари някой отломък.
В надигащия се на облаци прах Кай изгуби Рейчъл от поглед. Тя нямаше никакъв шанс. По-голямата част от сградата плесна във водата с оглушителен тътен. За миг застина на повърхността от силата на сблъсъка с водата. Но след това потъна, заобиколена от бяла пяна. Целият хотел се плъзна под водата и изчезна.
Всичко, което Кай можа да направи, беше да падне назад в седалката и да стене, докато слабо долавяше писъците на Лани. Седеше там потънал в мълчание от преживения шок и гледаше през предното стъкло на кокпита, докато машината се носеше бързо в посоката, откъдето бяха дошли.
Тогава видя постройката, от която току-що бяха евакуирани, защото се бояха, че всеки момент ще се срути, още да стои.
51.
12:22 следобед
15 минути до идването на четвъртата вълна
Жена ми умря и вината за това е изцяло моя. Това беше всичко, което се въртеше из главата на Кай. Не „отиде си“, не „почина“, нито някой от другите евфемизми, които хората използват, за да се предпазят от действителността. Тя умря. А неговата работа беше да защити нея и всички останали, които бяха умрели през последния час. Беше се провалил не само професионално, но и като човек.
Беше неин съпруг. Негово беше рамото, на което тя плачеше след тежък ден в работата. Той беше човекът, когото тя гушваше за утеха. Въпреки всички глупави мъжкарски стереотипи той изпитваше чувството, че трябва да се грижи тя да е в безопасност. Въпреки всички тъпи мъжкарски стереотипи знаеше, че тя изпитва същото към него.
Умря без всякаква причина, помисли си той. Тяхната сграда не падна. Ето я пред него, подиграваше му се през стъклото на кокпита като паметник на недалновидното му решение. Трябваше да съобрази, че „Гранд Хаваян“, който е толкова близо до брега, се намира под много по-голяма заплаха да рухне, отколкото жилищната сграда, в която бяха те. Хеликоптерът с лекота можеше да спаси първо нея, а след това да дойде и прибере и тях.
Никога Кай не се беше чувствал по-зле, отколкото в този миг, и никога не беше плакал по-неудържимо. Виеше от болката в гърдите, от несправедливостта на случилото се. Бяха толкова близо да я спасят. Толкова близо. Не знаеше как би могъл да издържи тази душевна болка.