Когато най-сетне се изправи напълно, Чък продължи да гледа в земята. Очевидно беше само голяма уста, без никакво покритие. Кай разбираше, че е уплашен, но това не беше причина да го харесва.
С Мия на гърба, Брад се приближи до Чък и се извиси застрашително над него. Беше по-тежък поне с тринайсет килограма и с десет сантиметра по-висок.
— Отсега нататък ще си държиш устата затворена или ще те оставим тук! Разбра ли?
Чък не го погледна, но нищо не каза. Очевидно беше разбрал.
— Хайде — подкани ги Кай. — Колкото по-далеч стигнем, толкова по-бързо ще се качим на хъмвито.
След минута то се оказа на по-малко от петстотин метра от тях. Приближаваше се с висока скорост, която направо граничеше с безразсъдство. Калта не можеше да се опъне на неговите широки гуми и клиренс, така че шофьорът караше по права линия към тях, доколкото позволяваха отломките, осеяли пистата. От време на време разплискваше гейзери застояла вода от дупките, през които минаваше.
— Знам, че бързаме — каза Брад, — но този човек трябва да внимава…
Преди да успее да довърши изречението, хъмвито заби предница в поредната локва. Този път воден гейзер изригна на пет-шест метра височина и хъмвито спря с предница, потопена в яма, дълбока метър и половина. Двигателят се закашля и спря.
Всички се заковаха на място с отворена от удивление уста, докато гледаха своя транспорт към спасението буквално удавен.
55.
12:33 следобед
4 минути до идването на четвъртата вълна
Брад вдигна ръце към небето и извика:
— О, Боже! Разбрахме, че ни мразиш!
Кай спринтира към хъмвито. Беше един от моделите, които приличаха на големи пикапи, като задната му част беше отворена. Шофьорската врата се отвори. Мъж в зелената униформа на военновъздушните сили залитна навън и падна в локвата. Той беше сам в хъмвито. Излезе от локвата, като се държеше за челото.
Брад и Кай стигнаха там първи. Брад беше оставил Мия да се обляга на Лани.
— Добре ли сте? — попита Кай униформения.
— Да, сър. Ударих си главата във волана. Трябваше да си сложа колана. Хъмвито няма въздушна възглавница.
Той вдигна ръка и Кай видя дълбок срез над дясното му око. Кръвта започна да се стича върху окото.
— Ще ви остане страхотен белег — подхвърли Брад.
Чък и Стан се появиха зад тях, следвани от Том, Денис и Тереза.
— Вие ли сте пилотът? — попита Чък, макар пилотът да се виждаше през предното стъкло на самолета.
— Аз съм специалист по товари. Дарин Пийбоди. Съжалявам, че го блъснах.
— На колко години си? — попита Чък. — На 13?
— На 20, сър.
— Прекрасно. Изпратили са някакъв юноша да ни спасява.
— Казах ти да си държиш устата затворена.
Чък веднага млъкна.
— Няма нищо, войнико. Стан ето там, преди малко също се просна във водата.
— С удоволствие бих ви запознал с всички — каза Кай, докато се наместваше на шофьорското място, — но трябва бързо да се махаме оттук.
Пийбоди вече не беше в състояние да шофира.
— О, не! — възмути се Брад. — Мръдни настрана, ти караш като баба.
Кай трябваше да признае, че Брад беше по-добрият шофьор от тях двамата, затова излезе от кабината.
— Кой е най-добрият начин да измъкнем хъмвито? — попита той Пийбоди.
— Ами не знам. Карал съм хъмвита само няколко пъти, и то само за да ги кача на самолета. Моята работа е самолетът да бъде натоварен както трябва.
— Няма значение — каза Брад, включи на скорост и запали двигателя. — Кара се както всеки друг пикап, само че много по-голям.
Бяха извадили късмет, че двигателят не беше изцяло под водата. Предницата на хъмвито беше опряла в края на дупката, която приличаше на не особено здрава част от пътеката за рулиране, опираща в бетона на пистата. Задните колелета бяха стъпили върху останалия бетон, така че хъмвито стоеше под остър ъгъл.
Всички отстъпиха назад, когато Брад включи на задна. Задвижването на четирите колела захапа бетона отзад и калта отпред. Откъм предницата започна да пръска вода и кал. Включи на първа със същия резултат на пръскачка отпред, само че в обратната посока. Хъмвито помръдваше слабо напред и назад, но без решителен напредък.
Радиостанцията в джипа изпука.
— Дарин! Добре ли си? Какво стана?
— Това е нашият пилот, капитан Уейнрайт — обясни Пийбоди.
— Дарин! Обади се! Дарин, чуваш ли ме?
Брад взе микрофона.
— Капитане, Дарин си удари главата в кормилото. Ще му остане белег, иначе е добре.