— Кой се обажда?
— Казвам се Брад. Ще се свържа с вас след минутка, защото сега се опитваме да извадим това хъмви от дупката.
— Какво значи това? Какво става? — продължи да настоява капитанът, но Брад беше прав. Нямаха време да обясняват текущото положение.
— Така няма да стане — каза Кай на брат си. — Опитай да завъртиш волана наляво. От онази страна дупката сякаш не е толкова дълбока. Ако успееш да вкараш цялото хъмви там долу, може би ще успееш да го изкатериш от другата страна.
— Ти луд ли си? — обади се Чък. — Ако вкара цялото хъмви вътре, ще се заклещи.
— Млъквай! — сряза го Кай. — Брад, какво ще кажеш?
— Заслужава си да опитаме. Може би ще успея да се измъкна, както опитвах досега, но ще изгубим много време.
След това завъртя волана наляво и даде газ. Хъмвито зави малко наляво, но после спря.
— Заседна. Всички да бутат откъм лявата страна на задницата. И ти, Чък. Щом включа предавката, сцеплението в калта ще е твърде малко, затова трябва да бутате.
— Това е губене на време — каза Чък, но застана зад левия калник заедно с останалите, с изключение на Лани и Мия. — Това хъмви сигурно тежи няколко тона.
— Готови? — попита Брад.
— Да! — извика групата в отговор, стъпила колкото може по-здраво на земята.
— Щом дам газ, бутайте.
Брад даде газ и отпусна съединителя. Водата не запръска право към тях, защото предните колелета бяха завити. Но изпод шасито идваха достатъчно пръски, за да подгизнат. Задните колелета започнаха да се въртят и те се хвърлиха да бутат.
— Давайте! — извика Кай. Той буташе, използвайки целия си останал адреналин. Това беше техният единствен шанс да се измъкнат оттук, затова не пестеше силите си.
В началото сякаш не се случваше нищо. Кай точно се готвеше да спре, когато чу вика на Брад:
— Тръгна!
Това вля допълнителни сили у Кай и той най-накрая усети задницата да помръдва. Колелата се завъртяха по-бързо и дясната задна гума се плъзна по бетона.
— Хайде, давай! — изрева Брад.
Задната лява гума стигна до края на дупката. Те бутнаха за последно и със силен плисък цялата задница на хъмвито се озова в дупката.
Брад не отпусна газта и след миг на мъчително бездействие, в който хъмвито сякаш нямаше намерение да помръдне, то подскочи напред и се измъкна от калта.
Всички започнаха да викат от радост, а Брад се показа от прозореца.
— Искате ли да се повозите?
Кай качи Мия на задната седалка, а той скочи на пътническата седалка до Брад. Останалите се натовариха отзад.
Когато всички бяха вътре, Брад настъпи газта до ламарината и се стрелнаха напред.
— Защо не кажеш на капитана, че идваме? Аз трябва да внимавам в пътя.
Кай взе микрофона.
— Капитане, говори Кай Танака, един от хората, които вие така любезно се съгласихте да евакуирате. Успяхме да излезем от калта и вече сме на път към вас.
— Добре. Кога ще пристигнете?
— Мисля, че на Пийбоди му трябваха две минути, за да стигне до дупката, така че предполагам също толкова време ще отнеме връщането. Капитане, можете ли да видите дали водата се отдръпва?
— Какво?
— Капитане, аз съм директорът на Предупредителния център за цунами по тихоокеанското крайбрежие. Ако виждате как бреговата ивица се разширява към морето, това означава, че цунамито е вече на прага.
От другия край настъпи тишина, но се чуваха гласове, все едно се обсъжда нещо. След това капитанът отново заговори:
— Господин Танака, бреговата линия е толкова навътре, че дори не мога да видя края ѝ. Побързайте. Бързайте с все сили!
— Ще го направим — каза Брад.
Той се движеше, доколкото може, по следите, които беше оставил Пийбоди на идване, защото знаеше, че този път е безопасен. Това беше най-разтърсващото пътуване за Кай, и то в буквален смисъл. Хората в задната част подскачаха като марионетки.
След минутка излязоха отново на гладкия бетон и пътят водеше право към самолета пред тях.
— Вижте това! — каза Пийбоди.
Гледката вече беше позната на всички, но виждайки я за пръв път, той беше обзет от страхопочитание. В далечината океанът се надигаше заплашително. Кай беше изгубил представа за времето, а то вече беше изтекло. Голямото цунами продължи да се издига нагоре, докато се носеше към пистата. Изглеждаше на осемстотин метра от мястото, където стоеше C-130.
Капитан Уейнрайт отново се свърза с тях.
— Господин Танака, виждате ли това?
— Виждаме го. Колко време ще ви трябва, за да излетите?
— Ще отнеме малко повече заради състоянието на пистата. Може би около 30 секунди.
Кай започна да пресмята наум. Без време за анализ на данните не можеше да бъде сигурен в каквото и да е. Но не можеше да рискува, затова реши да го каже. Опита се да прозвучи колкото може по-убедително.