— Реджи, хайде да се поразходим. Лани, грижи се за Билбо. Ще се върна след малко. — Видя, че тя се готви да протестира, затова вдигна ръка. — Кълна се, че няма да ходя никъде без теб. Просто ще излезем малко на въздух.
Когато се озоваха навън, два камиона спряха със свирещи гуми отпред и започнаха да разтоварват пътници и различни запаси.
— Дай да идем някъде, където ще е спокойно — каза Реджи и го поведе надолу по пистата. — Видях подходящо място, когато идвах насам. Нямаш представа колко се зарадвах, когато чух, че сте кацнали.
Кай не отговори. След няколко мига мълчание накрая попита:
— Свърши ли?
— Очакваме още няколко вълни, но те са много по-малки. Последното чудовище беше направо невероятно. 90 метра! Искам да кажа, че на някои места всичко навътре в сушата в радиус от пет километра е сравнено със земята.
— Знам. Видях разрушенията от въздуха.
— Да бе, вярно.
Пак настъпи мълчание.
— Тереза ми каза за Рейчъл и Брад — каза Реджи. — Не зная какво да кажа. Искрено съжалявам.
Реджи му оставяше възможност да каже нещо, но на Кай не му се навлизаше в подробности.
— Кой сега се занимава с предупрежденията? — попита той, защото знаеше, че Реджи не би напуснал своя пост, без да осигури заместник.
— Най-накрая се появиха Джордж и Мери. Те поддържат телефонна връзка с Предупредителния център за цунами по Западното крайбрежие и Аляска. Оставих ги да ме заместват, за да мога да дойда да те намеря. Първата вълна ще стигне в Калифорния след два часа. По това време Западното крайбрежие вече ще е евакуирано. Като добавим и излъчваното по телевизията, трябва да си пълен идиот, за да останеш днес близо до океана.
Реджи се спря в подножието на нещо, което приличаше на наблюдателна кула от времето на Втората световна война, висока най-малко двайсетина метра. Макар че очевидно не беше ползвана от години, изглеждаше достатъчно здрава.
— Там горе със сигурност ще е по-спокойно — предложи той.
Кай сви рамене и го последва нагоре по стъпалата. На върха пред тях се разкри широка панорамна гледка, която се простираше чак до брега на осем километра южно от тях. Свежият бриз, който духаше в лицето на Кай, го накара да се почувства по-добре, защото отнасяше вонята, която се носеше от подгизналите му дрехи.
— Положението ще се влоши, преди да започне да се оправя — каза той. — Ще се влоши, и то много.
— Знам. Всички електроцентрали са унищожени. Може да отнеме година, докато бъдат изградени нови. Вече преброиха 300 000 бездомни в Оаху.
— Ние двамата сме част от тях.
— Точно така — каза Реджи. — Вече се питам къде ще спим довечера.
Кай се запита кога ще може да спи отново. Единственото, за което можеше да мисли, беше Рейчъл, докато се опитваше да запечата нейния образ в съзнанието си, за да не избледнее. Проблясването в очите ѝ, когато знаеше, че Кай ще пусне някоя нескопосна шега. Веселият ѝ смях, когато гледаше как Лани и кучето се боричкат. Докосването на нейните устни. Миризмата на косата ѝ, когато се гушваше в него малко преди да заспят. Без нея идването на съня щеше да е дълго.
— Както изглежда, засега трябва да спим в хангарите — каза Кай. — Само с една работеща писта на цялата островна верига евакуацията ще върви бавно.
— Дори не знам как ще докарат авиационен бензин тук, за да заредят всички тези самолети — отговори Реджи. — Чух някой от правителството да говори за снабдяване на Хаваи с най-големия конвой кораби от Втората световна война насам. Кой знае колко време ще отнеме това. Поне две седмици, докато стигне тук. Обзалагам се, че ще преместят половината население на материка.
— Реджи — прекъсна го Кай, — имаш ли нещо против да постоим тук, без да говорим?
Реджи кимна мълчаливо и се облегна на перилата, защото осъзна, че неговият началник се нуждае от малко лично пространство след целия хаос тази сутрин. Кай просто искаше да има малко време за себе си, преди да се изправи срещу трудностите, които ги очакваха.
Те останаха там потънали в мълчание, докато мислеха за изгубеното и правеха планове за бъдещето, вторачени в синия океан, който спокойно проблясваше в далечината.
Епилог
Една година по-късно
Кай Танака вдигна глава от лаптопа и се облегна назад, вторачвайки поглед в обширната гледка от своята нова къща, защото отново се разсея. Дори сега, в средата на пролетта, върховете, които се издигаха над Сиатъл, все още бяха напудрени със сняг. Студеното време не го дразнеше толкова, колкото някога. Всъщност сега свежият въздух му харесваше, но не затова се бяха преместили обратно във Вашингтон.