Възстановяването на хавайската икономика се оказа много по-бързо от очакваното, отчасти заради големите финансови вложения на правителството. Строителни кранове от цял свят осейваха небето на Хонолулу.
Не беше изненада, че хората имат къса памет — на преустроената брегова линия започна изграждането на огромни нови хотели. Те бяха уверени, че докато са живи, повторно нещастие няма да се случи. Кай се надяваше да са прави. Но си остави вратичка за съмнение, както мнозина други.
Един от тях беше Реджи Пона. На новия си пост като заместник-директор на Предупредителния център за цунами по Тихоокеанското крайбрежие, той разведе Кай из новото съоръжение, построено в кратера Даймънд Хед в съседство с бункера на Хавайската гражданска защита. С малко предвидливост и разбира се, повече пари, там трябваше да бъде разположен още в началото. Сега парите бяха изобилни и когато следващото цунами стигне до Хаваи, а това непременно ще стане, те ще бъдат напълно готови да се справят с него.
След катастрофата Кай отново почувства желание за преподавателска и научноизследователска работа. В Хаваи не му беше останало нищо, а и му липсваше работата със студенти. Беше поискал да се върне на стария си пост в Геологическия факултет на Вашингтонския университет и хората с радост го приеха обратно. Работата не му позволяваше да забрави миналото, но му позволяваше да се съсредоточи главно върху бъдещето.
— Кай — чу се от вратата, — ще закъснеем за филма. Спирай лаптопа и да тръгваме.
— Хайде, тате!
Обърна се и видя Тереза, застанала на прага с Лани и Мия. Тереза беше завършила своята специализация и продължи да работи като лекар във Вашингтонското медицинско училище. Кай не излизаше с Тереза. Беше твърде скоро след всичко случило се. Но бяха добри приятели и често се виждаха, особено заради момичетата. Някой ден, когато му дойдеше времето и скръбта му по Рейчъл вече не беше толкова силна, щеше отново да е способен да обича някого.
Често имаше съмнение кое е правилното и дали това, което правеше със своя живот, си заслужава. С тези съмнения се бореше всеки ден.
Навремето, когато Тереза стана лекар, Рейчъл и Кай слушаха с прехласнато внимание разказите ѝ за преживяванията в болницата. Тя трябваше всекидневно да се справя със смъртта и това ѝ беше въздействало дълбоко. Кай никога нямаше да забрави нещо, което тя спомена по време на тези разговори, когато им разказа за една дъщеря, успяла да дойде при майка си, за да се сбогуват за последно.
— Каза, че е щастлива, задето е могла да говори още веднъж със своята майка — каза Тереза. — Че е щастлива да види майка си да си отива по този начин.
— Звучиш така, сякаш не ѝ вярваш — подметна Рейчъл.
— О, тя се усмихваше и изглеждаше радостна и доволна да бъде там. Но щастлива? Не.
— Защо не?
— Защото животът никога няма щастлив край — отговори Тереза. — Винаги завършва със смърт. Смъртта може да е гадна или достойна, мъчителна или безболезнена, ужасяваща или спокойна, ненавременна и тъкмо навреме. Обаче винаги е тъжна. Щастието идва от онова, което правиш с времето си между началото и края.
Сега, когато Рейчъл вече я нямаше, Кай често се питаше какво ли би искала тя той да стори с останалата част от своя живот. Когато затвори лаптопа, видя, че Тереза го гледа усмихната, и си помисли, че е разбрал.
Рейчъл би искала да е щастлив.