Тереза си спомни изражението на Кай, преди да тръгнат. Надяваше се между Рейчъл и Кай да няма проблеми. Вероятно ставаше дума за дребна караница. Не можеше да си представи Кай да постъпи като нейния бивш съпруг. Той винаги подкрепяше кариерата на Рейчъл. На луауто Тереза щеше да припомни на Рейчъл каква късметлийка е да има мъж като Кай.
— Кога най-сетне ще стигнем? — изстена Мия, докато се въртеше на задната седалка.
— Защо се държиш като малко дете? — попита Тереза.
— Въпросът беше риторичен.
— Чудесно. Защото си помислих, че може да поискаш да спрем, за да пишкаш.
— Да бе!
— Изглежда катастрофата наистина е тежка. — Тереза се обърна към Лани. — Знаеш ли пряк път до плажа?
Лани поклати глава.
— Не ходим много на Уайкики. Въобще почти никъде не ходим.
Тереза долови примиреното разочарование в тона на Лани. Затова се опита да ѝ повдигне духа.
— Е, поне тази седмица са запланувани много неща. Но първо — Уайкики. Може би татко ти знае друг маршрут.
Докато продължаваше да пълзи напред с не повече от 8 километра в час, Тереза извади мобилния телефон от дамската си чанта и го отвори, за да набере номера на Кай. Оказа се, че индикаторът за батерията е почти на нула.
— О, само това липсваше! — измърмори тя.
— Какво? — попитаха почти едновременно двете момичета.
— Батерията на телефона ми е почти на нула. Снощи съм забравила да го заредя.
— Мамо, казах ти, че трябва и аз да имам мобилен телефон.
— Това, че веднъж може да е полезно, не означава, че трябва да имаш мобилен телефон. Освен това сигурно са ми останали минута-две време за разговор. Лани, кой е телефонният номер на баща ти?
Лани го издекламира и Тереза го набра.
Телефонът звънна веднъж, преди да се включи гласовата поща.
— Сигурно го е изключил — каза тя, докато слушаше музиката, с която Кай беше сменил стандартния сигнал „свободно“. — Явно води групата ученици. — Чу се сигналът, за да остави съобщението. — Здрасти, Кай. Тереза се обажда. Тук на Н1 има страшно задръстване заради катастрофа. Обаждам се, за да попитам дали знаеш някакъв друг път? За съжаление няма да можеш да ми се обадиш, защото батерията ми е паднала. Ще изключа телефона, за да запазя каквото е останало. Така или иначе, довечера ще се видим. Надявам се, че денят ти е успешен. До довечера.
Докато Тереза изключваше телефона си, Мия се наклони към нея от задната седалка.
— Мамо, може ли в четвъртък Брад да дойде с нас да се гмуркаме?
Тереза ѝ се смръщи в огледалото за задно виждане.
— Не мислиш ли, че си има работа?
— Днес сякаш му се искаше да дойде с нас. — Тя се усмихна на майка си.
Тереза усещаше, когато някой се опитва да я сватосва.
— Ще видим.
— Не мисля, че ще дойде — обади се Лани. — Преди време е претърпял злополука при гмуркане.
— Да не е получил декомпресионна болест? — попита Тереза. — Така както караше мотоциклета, не изглежда да има някакви трайни увреждания.
— Е, може би не чак злополука. Не се е наранил. Гмуркали се с татко някъде из Карибите. Заседнал в някакви корабни останки и кислородът му спаднал почти до нула, преди да успеят да го извадят.
— Вече не съм сигурна, че искам да участвам — каза Тереза. Никога не се беше гмуркала. Мисълта да заседнеш някъде под водата не беше особено приятна.
— Аз също — каза Мия.
— Правила съм го много пъти — каза Лани. — Няма нищо страшно. Мисля, че чичо Брад страда от клаустрофобия. Все още излиза с нас, когато сме на лодка, но казва, че никога повече няма да влезе под водата.
Тереза сви рамене и погледна Мия.
— Е, мисля, че няма да иска. Съжалявам.
Когато Мия се облегна на седалката, за да се цупи, Тереза видя пред тях просветващи сигнални лампи. И изгорялото и все още димящо купе на автомобил, което лежеше на десния пътен банкет. Очевидно линейката вече беше идвала и си заминала, но щеше да се изненада, ако са извадили оцелели от тази маса извит метал. Полицаи насочваха движението покрай пожарните коли, които продължаваха да поливат с маркучи колата.
След няколко минути вече бяха заобиколили останките и отново се движеха с пълна скорост. Само след още десет минути бяха на плажа.
Харолд Франклин можеше само мълчаливо да кипи от яд, докато катамаранът се носеше по водата на 5 километра от остров Кристмас. В продължение на месеци очакваше с нетърпение тази отпуска, главно заради световноизвестния риболов в крайбрежните плитчини. Да бъде във водата, хвърлил влакното за бонфиш, и да вади по няколко риби — затова беше тук. А не да седи в някаква лодка със седем души, които не познава. Освен това ненавиждаше гмуркането.