Нямаше отговор. Чуваха се само шумовете от статичното електричество.
— Активирай транспондера за извънредни случаи — каза Роб. Знаеше, че активирането му е безполезна процедура. Намираха се извън обсега на всякакви радари.
— Включвам транспондера на код за извънредни случаи 7700! — повтори Джейкъбс.
Докато бързото им спускане свали самолета с близо 9000 метра, неземна руменина разцъфтя сред облаците на шестнайсет километра вдясно от тях. В началото облаците я омекотяваха, но след малко светлината ги прониза, понесла се към стратосферата, и за миг се оказа по-ярка от слънцето.
— Мамка му, какво е това? — възкликна Джейкъбс.
Огнена топка с отличителната форма на гъба, която Роб беше виждал на безброй снимки, се търкаляше нагоре. Той зяпна, хипнотизиран от гледката. Изпробването на ядрени оръжия в Тихия океан беше забранено от години, а в този район нямаше вулкани. Какво друго би могло да предизвика подобна великанска експлозия?
Каквото и да беше, обяснението нямаше значение.
— Наклон наляво! — изрева той. Стабилизирането на самолета щеше да бъде негов най-голям приоритет, но трябваше да се отдалечат и от зоната на взрива.
— Наклон наляво! — само след секунда колебание долетя отговорът на втория пилот.
Роб можеше само да се надява, че ще успее да използва взривната вълна, а после да измисли къде да се приземи. Бяха минали над атола Палмира преди десет минути, но пистата, построена през Втората световна война, беше изоставена още преди десетилетия. На остров Кристмас се намираше най-близката действаща писта, но самият той беше на 800 километра оттук. Независимо от това беше най-добрата им възможност. Въпреки всички повреди, които беше понесъл, самолетът още летеше. Може би ще успеят да стигнат.
— Хайде, копеле! — изръмжа Роб, докато напъваше щурвала.
Носът на огромния самолет бавно се завъртя. Твърде бавно.
Взривната вълна го настигна и го удари изотзад, повдигайки опашката му. Страхотен трясък заеча в кокпита. Прозорците се пръснаха и вятърът зарева из него. Двигател номер едно се откъсна от стойката, сряза половината ляво крило и запали резервоарите в него. Подемната сила изчезна изпод крилото и машината полетя надолу като асансьор със скъсани кабели.
С два изгубени двигателя и един изключен, самолетът беше смъртно ранен. Сещайки се за 373-мата мъже, жени и деца в кабината — хора, за които носеше отговорност, Роб не се предаде, но нямаше повече надежда, че ще лети с него. Той се бореше с щурвала и педалите, опитвайки се да изравни самолета, но това беше умряла работа. Въпреки усилията му машината се завъртя надолу в смъртоносна спирала. В мига, когато самолетът падна през най-ниския облачен слой, алтиметърът показваше триста метра. За пръв път от един час насам Роб видя сините води на Тихия океан.
Щом осъзна, че не могат да избягат от съдбата си, Майкъл Роб пусна щурвала и се облегна назад. Не искаше да умре сам, затова протегна ръка на Уенди Джейкъбс, която я стисна здраво със своята. Макар никога да не си беше падал много по религията, той се усети, че започва да казва Божията молитва. Беше стигнал до думите „да дойде царството ти“, когато самолетът се заби в повърхността на океана с повече от 800 километра в час и изчезна под вълните.
2.
Плажът Ева, Хаваи
8:51 сутринта
Кай Танака свърши с душа и Билбо, семейният пшеничен териер, го посрещна, когато излезе от спалнята. Писъците и смехът на двете тринайсетгодишни момичета се разнесоха откъм кухнята и го накараха да се усмихне. Свърши с обличането и излезе от спалнята.
Миризмата на кафе беше още силна, затова Кай разбра, че някой вече бе отскочил до „Старбъкс“. Самотна чаша голямо кафе с мляко стоеше на плота и го мамеше. Както обикновено, телевизорът в кухнята беше включен на новинарския канал „Хедлайнс“. Звукът му беше толкова намален, че гласът на водещата беше трудно доловим.
Лани и Мия седяха близо една до друга на трапезната маса и разговаряха с тихи съзаклятнически гласове за съдържанието на някакво списание. По едно време избухнаха в пронизителни писъци, които преминаха в кикот, докато сочеха нещо в списанието. Лани видя, че Кай се упътва към кафето, и смушка Мия да спре с кикотенето, но двете не успяха да се сдържат и продължиха да хихикат.
— Здрасти, тате — каза Лани.
— Здравей, чичо Кай — последва я Мия.
Макар Кай всъщност да не ѝ беше истински чичо, тя го наричаше така, откакто проговори. Все още му харесваше как звучи, особено след като нямаше собствени племенници и племеннички.