Въпреки астрономическата цена на земята много от сградите бяха издигнати по време на следвоенния бум, когато се строяха малки десететажни постройки. Те предоставяха по-евтин и обикновен подслон за онези, които не могат да си позволят скъпите курорти. Тереза знаеше, че е само въпрос на време, докато бъдат заменени, за да бъдат изстискани и последните долари от джобовете на туристите. Предположи, че това е цената на капитализма.
Следвана от Мия и Лани, тя се гмурна в навалицата по булевард „Калакауа“ и го пресече на път за плажа Уайкики. Минаха край едно величествено дърво баниан и стъпиха на самия плаж.
Докато Тереза търсеше достатъчно голямо място за тях трите, чу как хората разговарят на японски, френски, немски, испански и на още няколко езика, които не успя да разпознае. Подобно на всички плажове в Хаваи, Уайкики беше безплатен, така че хора от всякакви поприща се смесваха с туристите от скъпите хотели.
Две момчета на около 16 минаха край тях. Загорели и слаби, те приличаха на по-млади разновидности на Брад. Огледаха преценяващо момичетата и по-високото момче ги заговори, докато минаваха.
— Прибоят е много по-хубав пред нашия апартамент. — Той посочи с палец към Даймънд Хед.
Момичетата се засмяха и по-ниското момче дръпна своя приятел да продължават. Вниманието на момчетата към дъщеря ѝ зарадва Тереза, но тя скри това.
Вниманието ѝ беше заето с момчетата, затова не забеляза един мръсен мъж с раста плитки, който вървеше в противоположната посока, докато не се блъсна в него.
Той подхвърли „Цветове?“, но толкова тихо, че тя не беше сигурна, че е чула правилно. Но си беше имала работа с достатъчно бездомници, за да знае, че не бива да го окуражава, затова не го спря, когато той продължи.
— Какво каза? — попита Мия.
— Цветове — отговори Лани. — Растафар се опитва да продаде трева.
— Хубава работа — каза Тереза. — Значи има наркотърговец на плажа?
— Не им обръщай внимание. Те са безобидни.
— А ти откъде знаеш, че ги има?
Лани завъртя очи.
— Никога не съм купувала. Но те са навсякъде. Татко затова не ме пуска на плажа до нашата къща.
— Прав е.
— Той е като майка орлица. Мога да се оправя с тези типове.
— Е, няма за какво да се тревожим за този. Днес на плажа сигурно има хиляди хора. Една от нас обаче винаги трябва да остава да пази нещата ни.
Тереза се спря на едно открито място пред впечатляващ хотел, наречен „Оутригър Уайкики“. Пусна чантата си и започна да простира хавлията. Оттук се откриваше пряка гледка към вълноломите от двете страни. Вълните, които идваха бяха с добър размер, но достатъчно кротки за безопасно каране на бъги бордове.
Мия заби демонстративно борда си в пясъка.
— Мамо, след като тук е безопасно, ние с Лани ще идем да се разходим по брега.
— Току-що дойдохме. Не искате ли да влезете във водата? Вижте колко е чиста и синя. Направо прекрасна.
— Да, чудесна е — отговори Мия, докато се събличаше по бански, — но там видях няколко чудесни тениски, а и искам да купя малко сувенири, докато сме тук.
Лани също се съблече по бански.
— Да, освен това искаме да си купим саронги за луауто довечера.
Тереза не се притесняваше особено да пусне момичетата сами. Мия вече от три години гледаше деца срещу заплащане, така че ходенето по брега, особено в компанията на друго момиче, не беше нещо особено. Тя погледна часовника си. До обяд оставаха още няколко часа.
— Добре. Колко време смятате, че ще отсъствате?
Момичетата се спогледаха, после едновременно свиха рамене.
— Има много за гледане — каза Мия. — Може би час или два?
— Имате ли пари?
Мия размаха портмонето си.
— Тук са парите от гледането на деца.
— Слънцезащитен крем?
— Намазахме се още вкъщи.
— Добре. В единайсет и половина да сте се върнали. След цяла сутрин на плажа ще умирам от глад.
— Благодаря, мамо — каза Мия и с Лани се обърнаха към Даймънд Хед и тръгнаха в тази посока. — Ти си най-добрата.
— Чао, лельо Тереза — каза Лани.
Тереза им помаха. Всъщност изпита облекчение, че ще има малко време за себе си. Беше планирала, след като се намаже обилно със слънцезащитен крем, да забие нос в хубав роман и да се наслади на една спокойна утрин.