— Прекрасно. Днес ти и момичетата ще имате отлично време.
— Ако днес ти е свободен ден, защо не дойдеш с нас на плажа?
— Свободен ден? Ще ми се да беше така. На повикване съм. Тази сутрин ще водя една туристическа група, освен това трябва да довърша статията, която искам да дам в списание „Наука за опасностите от цунами“5, за да излезе другия месец.
Тереза огледа облеклото на Кай и започна да се смее.
— Съвсем забравих, че сме в Хаваи.
Той се погледна и разбра защо се смее. Макар да беше отраснал в Хаваи, живя повече от 15 години в Сиатъл. Кай обичаше Тихоокеанския северозапад, но така и не свикна със студа и честите дъждове. Затова, щом се върна след десетилетие и половина с фланелени костюми и шлифери, не му отне много време да премине на обичайното облекло за Хаваи. За сиатълка като Тереза ризата на цветя, късите три четвърти панталони и маратонките, които той носеше, бяха стереотипните символи на островния живот. Но за него те си бяха напълно естествени. Затова също се засмя.
— Повярвай ми, с удоволствие бих се присъединил към вас — каза той. — Къде ще ходите?
Тя посочи момичетата с пръст.
— Отиваме в Уайкики и докато те плуват, най-накрая ще успея да се отпусна с някоя хубава книга.
Кай изстена. Заради празниците Уайкики щеше да е пълен не само с туристи, но и с местни хора. Месец май беше чудесен за пътувания, а тридневните почивки винаги са били популярни сред американците от материка. В Хонолулу винаги имаше по около 50 000 туристи и повечето ги поемаше Уайкики. Тереза трудно щеше да намери покой на плажа.
— Мисля, че искат да бъдат с момчета — каза Тереза.
— Не искаме — отговори Лани.
Но Мия в същия момент потвърди:
— Дааа. — И Лани се изчерви.
Кай се опита да помогне на Тереза.
— Защо не идете в долината Кахана? Там има чудесен плаж.
— Там е скучно — каза Лани. — Ако най-накрая ще ходя на плаж, искам да бъде хубав.
— Какво искаш да кажеш? Непрекъснато ходим на плаж.
— Да, ходим. Само когато вие сте с мен. Каква е ползата да живееш на три преки от брега, ако никога не можеш да отидеш там?
— Започна се — каза Кей на Тереза. — Кварталът не е от най-добрите. Веднъж видях няколко младежи да пушат трева в малкия парк, през който се минава за плажа. И сега тя ми се сърди, че не искам да я пускам сама.
— Ако не живеехме в този затворен комплекс, може би щях да имам с кого да ходя.
— Защо всички го наричат така? — изненада се Кай.
— Сигурна съм, че не е заради бодливата тел и портала с охрана — отговори Лани със сарказъм, издигнал се до нови висини. — Хайде, Мия, да вървим да се приготвим.
Двете се втурнаха към спалнята на Лани.
— Тийнейджъри — подхвърли Тереза. — Винаги са забавни, нали?
— Смях в залата. — Кей ѝ подаде ключовете за своя джип.
— Днес няма ли да ти трябва колата?
— Не. Обикновено през деня никъде не ходя. Ще паркирате пред „Гранд Хаваян“?
— Да, Рейчъл ни уреди с ваучер.
— Добре. Кога смяташ, че ще се върнете?
— Мисля си за около пет, така че да имаме достатъчно време да се подготвим за партито довечера.
Кай трепна при споменаването на луауто.
— Проблеми ли има?
Той направи усилие да се усмихне.
— Никакви.
Тереза отново го изгледа озадачено. Знаеше, че нещо не е наред, но макар да бяха добри приятели, никога нямаше да си позволи да любопитства.
Тя се усмихна и каза:
— Единственото, от което имаме нужда, са буги бордовете.
— В гаража са — обясни Кай.
— Ние ще ги вземем — извика Лани от другата стая.
Когато двамата с Тереза тръгнаха да излизат, Кай се спря, за да изгаси кухненския телевизор. Точно преди да щракне с дистанционното, видя, че новинарският канал беше извадил логото на „Транс Пасифик“ в информационната лента в долната част на екрана. Текстът след него гласеше: „Изчезнал самолет над Тихия океан“.
3.
8:55 сутринта
Дъждът валеше непрестанно вече два часа, но това не попречи на Ивон Дънлоп да изпълнява своите задължения. През прекараните от нея три седмици на атола Палмира беше започнала да цени влажното време, което придаваше някаква ведрина на острова. Въпреки 440-те сантиметра дъжд годишно, които напояваха пищната растителност, тя можеше да си представи и по-неприятни места за научни изследвания.
Крачеше внимателно по брега, търсейки своята плячка, като избягваше пластмасовите боклуци, довлечени в иначе чистата околна среда от океанските течения. Черни облаци се простираха чак до хоризонта, разкъсвани от време на време от проблясването на случайна светкавица в далечината. Шумът от плискащите се вълни и потропването на дъждовните капки по листата бяха единствените ѝ другари.