Пейдж надникна предпазливо, страхувайки се от онова, което ще види долу. За свое облекчение видя Бил все още да прегръща колоната, но беше въпрос на минути да я изпусне или да бъде залят от идващото цунами.
Рейчъл седеше облегната на вратата към стълбището на 16-ия етаж, опитвайки се да разсейва двете деца, които ѝ бяха поверени, докато чакаха Бил, Пейдж и Ашли да се присъединят към тях. Погледът към часовника показа, че скоро трябва да бъдат тук или изобщо няма да дойдат.
Докато слушаше Хана да разказва как вчера са плували под водопад, Рейчъл беше облегнала глава на металната врата, уморена от слизането и качването по стълбите, както и от изпитанието при пешеходния мост.
— Тогава скочихме от скалата, която беше висока петнайсет метра — продължаваше Хана.
— Не, не беше — възрази Тайлър. — Не беше по-висока от три метра.
— Беше, беше. Тате каза, че е висока петнайсет метра.
— Той се пошегува.
Рейчъл се беше опитала да намери Кай по уоки-токито, но не получи отговор.
— Кай, чуваш ли? Кай, обади се.
— Кой е Кай? — полюбопитства Тайлър.
— Моят съпруг. Той е човекът, който предупреди всички за цунамито.
— Къде е?
— Не знам. Той е с нашата дъщеря. Отдавна не съм се чувала с него.
— Може ли аз да опитам?
— Разбира се. — Тя му подаде уоки-токито. — Трябва само да натиснеш бутоните и можеш да говориш.
— Кай, чуваш ли? — каза той. След това зачака отговор, но такъв нямаше.
— Опитай отново, за да си сигурен… — Рейчъл замълча по средата на изречението и вдигна глава.
— За да съм сигурен в какво? — попита Тайлър.
Рейчъл вдигна ръка.
— Шшшт!
— Какво има? — попита Хана.
— Млъкнете за секунда. Мисля, че чувам нещо.
Рейчъл обърна глава и притисна ухо в стоманената врата. Тайлър и Хана направиха същото.
След миг тишина се чу боботене. Обикновено сумтенето на вентилаторите и климатиците и движението на въздуха през хотелските отдушници заглушаваше всякакви останали шумове. Но сега, когато нямаше ток, хотелът беше потънал в призрачна тишина.
Шумът се повтаряше на редовни промеждутъци. Едно, две, три, четири. Далечният бумтеж караше металната врата леко да вибрира. Шумът определено беше дело на човешки ръце.
— Какво е това? — попита Хана.
— Не знам — отговори Рейчъл, — но ми се струва, че идва откъм коридора.
Тя скочи на крака и отвори вратата. Сега шумът се усили и стана по-ясно различим. Изглежда идваше от някакво място в пустия коридор.
— Вие чакайте тук — каза Рейчъл.
— Къде отиваш? — попита Хана с глас, изпълнен със страх заради понесената травма да види само преди минути смъртта на двама души.
— Трябва да разбера какъв е този шум. Ще се върна веднага. Не мърдайте никъде, докато не се върнат родителите ви. И дръжте вратата отворена.
Рейчъл тръгна надолу по коридора, спирайки на всеки няколко секунди, за да се ориентира по шума. С влизането по-навътре в сградата той ставаше все по-силен и тя успя да се насочи към него, без да се налага да спира. Когато стигна до средата на коридора, зави към фоайето, където бяха асансьорите. Сега стана напълно ясно откъде идва блъскането.
Чуваше се глас, който го съпровождаше.
— Помощ! Има ли някой?
В асансьора беше заседнал човек.
Носенето на цялото това оборудване ги забави повече, отколкото Кай очакваше. Времето вече не достигаше, когато стигнаха площадката на десетия етаж в „Сийсайд“ и влетяха в апартамента.
— Започнахме да си мислим, че сте ни забравили — каза Брад. Гласът му беше весел, но Кай усети отчаянието, което се прокрадваше. Явно се опитваше да ободри Мия.
— Няма такава опасност, братко. Сега ще ви измъкнем оттук — отговори Кай.
Тереза му показа крика.
— Хубава гледка — зарадва се Брад.
— Да опитаме — кимна тя.
— Чакай — възрази Кай. — Нямаме време за това.
— За какво са? — попита Брад, който забеляза водолазните бутилки.
— За всички нас.
— Защо първо не ни извадите?
— Разполагаме най-много с две минути — обясни Кай, докато срязваше въжето на триметрови парчета с водолазния нож. — Първо трябва да се вържем.
— Кай, шегуваш се, нали?
— Не. — Нямаше време да смекчава новината. Спомни си как Брад беше заклещен в корабните останки и паническото чукане по вратата, преди Кай да успее да го освободи. Оттогава Брад не се беше гмуркал, защото страхът му от дълбините се превърна в същинска фобия.