— Няма да остана тук! — каза Брад.
— За съжаление, братко, ще ти се наложи.
— Кай, измъкни ни оттук! — Брад започна да се напъва да отмести гредата. — Не мога да остана тук!
— Спри! — опита се Кай да го успокои, после даде въжетата на Тереза. — Започни да се връзваш за гредата. Стегнато! Тя е най-здравото нещо тук. Не забравяй Брад и Мия.
— Защо не ми каза? — извика Брад.
Кай се наведе, за да може да му шепне в ухото.
— Защото знаех, че ще реагираш така. Плашиш Мия.
— А водата?
— Да, ще се озовем под поне 15 метра вода. Знам, че не го искаш, но ще се случи.
— Не мога!
— Можеш и ще го направиш, защото нямаме избор. Успокой се и млъкни или искаш да ти пъхна още сега мундщука на регулатора в устата?
Лекото кимване на Брад не можа да скрие ужаса му.
— Какъв му е проблемът? — попита Тереза.
— Някога при гмуркане имаше лошо преживяване.
— Какво се е случило?
— Заседна под водата и за малко не се удави.
Кай взе няколко от въжетата и завърза водолазните бутилки за гредата. Едва сега му хрумна, че трябваше да вземат и компенсатори на плаваемостта — жилетките, които носят водолазните бутилки по време на гмуркане, за да ги закачи за тях. Не се беше сетил за това, когато бяха във водолазния магазин, макар че май беше видял няколко. Найлоновото въже беше здраво, но неговата техника на връзване не беше добра. Като малък не беше членувал при бойскаутите, затова сега се ограничаваше да връзва възли, без да го е грижа дали ще могат да бъдат развързани, или не. Винаги можеха да използват ножа, за да се освободят от въжетата.
Повече се тревожеше за структурния интегритет на постройката, но не можеше да направи нищо по въпроса. Или щеше да устои на вълната, или нямаше. Единственото, което можеше да направи, беше да се погрижи да останат на място, ако постройката оцелее.
— Вързах Том и Лани — съобщи Тереза.
Кай бързо прегледа нейната работа.
— Чудесно! — похвали я той. — Трябва да издържат. А сега да вържем Брад и Мия.
— Защо? Те така или иначе са заседнали.
— Не познаваш силата на водата. Самото налягане може да измъкне някого от тях. Ако стане, ще бъдат отнесени.
Бързо завързаха Брад и Мия заедно.
— Сега е твой ред — нареди Кай.
Прехвърли въже през гредата и го зави на кръста ѝ.
— А ти? — попита Тереза.
— Ще се вържа сам. Искам да съм до Лани.
Том вече беше завинтил маркучите с регулаторите на всяка от бутилките. Всеки от тях имаше маркуч октопод с втори кислороден регулатор на него. При гмуркането винаги имаш регулатор за себе си и един резервен, който се влачи зад теб, за да може твоят другар да го използва, ако случайно му свърши въздухът.
В техния случай това означаваше, че имат нужда само от три водолазни бутилки за шестимата: една за Брад и Мия, друга за Тереза и Том, трета за Кай и Лани.
— Проверете ги — нареди Кай на цялата група. — Уверете се, че работят.
Ако имаше проблем, единственото, което можеха да направят, бе да си делят някой регулатор. Но дишането на двама с един регулатор при блъскането от водата около тях щеше да е трудно, ако не невъзможно. За щастие всички регулатори работеха и доставяха въздух.
Кай закачи водолазното фенерче за китката си и завърза с последното парче въже спасителния плот за гредата. След като не бяха успели да освободят Брад и Мия, нямаше да могат да използват плота по време на идващата вълна. Завърза найлоновата каишка на непромокаемата торба, дадена му от Реджи, в която бяха телефонът на Брад, уоки-токито и албума със снимки, който беше взел от вкъщи, за края на едно от въжетата.
Когато свършиха с връзването, Кай чу звук, който беше едновременно ободряващ и сърцераздирателен.
— Съвсем навреме — подхвърли Брад.
От отворения прозорец долетя шумът на биещи въздуха хеликоптерни витла точно над тях. Хеликоптерът, който Кай беше поискал от Реджи. Беше дошъл за тях, но моментът не можеше да бъде по-неподходящ.
Кай никога нямаше да изостави Брад и Мия дори машината да беше долетяла по-рано. Набързо обмисли обаче дали да не изпрати Том и Лани на покрива. Сега, когато всички бяха завързани, щеше да им отнеме няколко минути да се развържат и да се опитат да се качат по разбитите от взрива стълби горе. Той отхвърли тази идея, независимо от това колко примамливо звучеше хеликоптерът. Вълната щеше да ги застигне, преди да успеят да стигнат до горе.
След няколко секунди екипажът на машината видя, че тук няма никого за спасяване, и продължи към друга сграда.
— Бяха толкова близо… — отбеляза Лани.
Колкото и да беше потискащо положението, нямаше причина да задълбават в него. Имаше по-важни неща.