— Слушайте всички — каза Кай. — Течението ще бъде по-силно от всичко, което сте изпитвали. Важното е да държите регулатора в устата. Стиснете го здраво със зъби и го придържайте с ръка. Нямаме маски, така че си дръжте очите затворени. Водата ще влачи много боклуци, затова гледайте да си пазите главите. Ще бъде тежко, но не невъзможно. Можем да се справим.
— Ще ги освободим ли, когато водата се оттече? — попита Тереза.
— Разбира се — успокои я Кай и потупа крика, който също беше вързал за гредата до своята водолазна бутилка.
Всички се умълчаха, когато усетиха някаква промяна във въздуха. В далечината Кай различи първото загатване за рева, който бяха чули само преди 25 минути.
Той опъна въжетата, но не можеше да вижда добре през избитата врата на апартамента от другата страна на коридора. Рамката на прозореца на 7 метра от него обхващаше къс съвършено синьо небе. Обикновено толкова далеч от брега през прозореца щеше да вижда водата някъде далеч на хоризонта. Но дори от този лош наблюдателен пост Кай можа да види гребена на второто цунами да се носи през залива Малама с 65 километра в час и установи, че той вече беше по-висок от мястото, където се намираха. Макар че да гледа цунами на живо вече не беше нещо ново за него, дъхът му спря.
Той хвана Лани здраво за ръката.
— Идва — извика. — Дръжте се!
След това стисна мундщука на регулатора със зъби и се приготви за сблъсъка с хиляди литри вода.
41.
11:47 сутринта
Втората вълна
Останките от пешеходния мост се полюшваха заради бриза и скърцаха там, където металът се триеше в кулата „Моана“ на хотел „Гранд Хаваян“. Бил Роджърс беше успял да се задържи, но му беше трудно да се изтегли нагоре по колоната, от която висеше. Пейдж го гледаше безпомощно от сигурността на сградата на не повече от три метра от него.
— Мамо, помогни на татко!
Дъщерята на Пейдж се беше отделила от нея и сега стоеше на ръба на разбития пешеходен мост. Пейдж извика, сграбчи детето и го дръпна назад от шестетажната пропаст.
— Скъпа, върви да чакаш пред онази врата. — Пейдж посочи към изхода за стълбището.
— Но татко…
— Трябва да правиш това, което ти казвам, за да мога да помогна на татко ти. Разбрано?
Ашли кимна неохотно и се отдалечи до вратата.
Пейдж се върна и видя Бил вкопчен в ненадеждно закачените метални останки. Колоната беше започнала да се изкривява от телесното му тегло, защото не беше здраво закрепена в двата края. Но това беше всичко, което можеше да направи, за да не падне. Нямаше начин сам да успее да се изкатери нагоре.
— Бил, ще потърся нещо, което да ти спусна.
— Ашли добре ли е? — извика той в отговор.
— Да.
— Добре. Побързай, защото няма да издържа още дълго.
Пейдж тръгна да търси единственото нещо, за което се сети, че ще бъде едновременно здраво и може да бъде намерено наблизо. Противопожарен шланг.
— Не мърдай оттам! — викна тя на Ашли.
Втурна се към частта на сградата, гледаща към океана, надявайки се да намери противопожарен шланг в някоя кутия със стъклена врата. Но предвид пораженията, нанесени от първата вълна, той можеше да е в лошо състояние. Това личеше по избитите прозорци във фоайето на бизнес центъра, който гледаше към океана.
Тогава видя цунамито. Пейдж видя пенестата бяла линия, която се издигаше и рухваше, докато се носеше през залива. Тя осъзна, че няма време да намери шланг, който да спусне на Бил. Трябваше сама да го направи.
Пейдж се втурна обратно към пешеходния мост. От мястото си Бил вече беше видял цунамито.
— Намери ли нещо? — попита той.
— Нямах време. Ще се спусна на колоната над теб и оттам ще ти протегна ръка. — След това започна да се спуска през ръба.
— Не! — извика Бол. — Мостът няма да издържи и твоята тежест. Ще паднем и двамата.
— Какво да правя?
С усилването на рева, наподобяващ бързо носещ се товарен влак, Бил погледна Пейдж с тъга и любов.
— Върви!
— Не! — Пейдж се разплака, когато разбра какво иска мъжът ѝ. — Няма да го направя!
— Пейдж, трябва да заведеш Ашли на безопасно място. Трябва да бъдеш майка на децата ми.
— Не! Не! Ти ще дойдеш с мен!
— Пейдж, няма да позволя да умреш, докато се опитваш да ме спасиш. Тръгвай!
— Нямаш избор. Няма да те оставя!
Вълната вече беше на не повече от 500 метра. Щеше да глътне разстоянието за секунди.
— Няма да те оставя! — повтори тя.
— Разбирам. Не си виновна ти. Обичам те!