И след тези думи се пусна.
— Бил!
Падането от шестия етаж беше милостиво кратко. Разбитото му тяло остана проснато неподвижно върху отломките, осеяли двора. Пейдж отстъпи назад, ридаейки от гняв и скръб, защото не искаше да вижда съпруга си така.
Облегна се на стената и остана като вкопана на мястото си, докато хлипаше.
Бушуващият рев на вълната я разтърси. Водата беше на път да ги залее. Трябваше да се погрижи за безопасността на дъщеря си, за да не излезе, че съпругът ѝ се е пожертвал напразно.
Макар да продължаваше неудържимо да плаче, Пейдж грабна Ашли на ръце и се втурна в стълбището.
Гледката от военното летище „Уилър“ беше твърде далеч от центъра на събитията, но Реджи Пона все едно имаше място на първия ред, благодарение на телевизора, набързо поставен в предната част на препълнения офис. Разговаряше с Франк Манети, началника на Предупредителния център за Аляска/Западен бряг по мобилния телефон.
— Виждаш ли това? — тъкмо казваше Реджи, докато несъзнателно потупваше Билбо, който дишаше тежко до него. Когато му бяха предложили превоза, единственото му условие беше да позволят Билбо да дойде с него. Кучето остана спокойно, но любопитно оглеждаше суматохата наоколо.
По телевизията показваха кадри от хеликоптера на идващото цунами. Телевизионните станции, които за нищо на света не биха пропуснали отразяването на една от най-големите катастрофи в човешката история, бързо бяха преместили бусовете си със сателитни чинии на по-висок терен. Всички все още действащи камери на острова предаваха чрез тези бусове.
Когато Манети не отговори, Реджи попита:
— Франк, още ли си на телефона?
— Да. Просто не мога да повярвам на очите си.
— Повярвай. Кай все още е някъде там. — Поне така се надявам, помисли си Реджи. Съобщението от хеликоптера, който полковник Джонстън изпрати, не беше окуражително.
— Намери ли го?
— Още не съм. Не съм го чувал от последното съобщение насам. Хеликоптерът не намери никого на покрива. Съседната сграда била разнебитена от взрив. Може би са успели да се измъкнат навреме и са избягали.
— Ако са го направили, сега ще се изправят пред още по-голям проблем.
— Точно така. Третото цунами — съгласи се Реджи.
— Не това имах предвид.
— Какъв по-голям проблем от 60-метрово цунами?
— Ще има четвърта вълна.
— Четвърта вълна? — невярващо избъбри Реджи. — Сигурен ли си?
— Преди минута получихме данните от дълбоководния буй. Наистина лошата новина обаче е големината ѝ. Вълната ще е висока над 90 метра!
— Исусе Христе!
В мига, в който Реджи каза това, втората вълна се стовари върху сградите по Уайкики.
Кай затвори очи, когато морската вода удари предните прозорци и изпълни апартамента. Шумът взриви тъпанчетата му и положението им се влоши, когато водата стигна до тях. Тя нахлу в коридора от много посоки, приближи се към тях отвън и се стовари върху им с огромна сила. В този момент Кай се наруга, че не се е сетил да обезопаси обувките им.
Всеки, който се е спускал по една от онези пързалки, по които минаваш десетки метри за секунди, е изпитал неудобството банският му да се вдигне и да влезе в задника, когато в края на пързалката от 100 километра в час скоростта рязко спадне на нула. Макар на сушата цунамито да се движи само с 65 километра в час, въздействието на течението ще бъде същото. Техните обувки бяха най-лесните за смъкване части от облеклото им. Щяха да извадят късмет, ако водата не ги съблече до голо, както мъжа, когото Кай видя по-рано.
Тъй като бяха в сграда, течението не се движеше с постоянна скорост край тях. Вместо това представляваше турбулентна бъркотия, която първо течеше в една посока, а след секунда — обратно. В резултат водата ги подмяташе, все едно бяха в перална машина.
Отломки заблъскаха Кай. Повечето бяха малки, но остро парче стъкло го поряза по бузата. Чу трясък, когато нещо голямо профуча над главата му и се блъсна в твърда повърхност. Все пак не успя да го уцели. В този момент на Кай му хрумна, че по време на цунами много хора не умират от удавяне, а биват смазани от тежки предмети. Техните регулатори нямаше да ги предпазят от тази опасност.
Кай притисна крака в гредата с надеждата да успее да опази обувките си. Определено щяха да са му нужни, когато започнат да се катерят по отломките при бягството си от сградата, ако оцелеят дотогава.
Ушите му заглъхваха няколко пъти, докато водата над тях се изкачваше все по-високо и по-високо. Всеки 9 метра под водата съответстваха на налягане една атмосфера, а те за няколко секунди бяха потопени на два пъти по-голяма дълбочина. Кай се надяваше, че тъпанчетата на никого от тях няма да се спукат. Нямаха нужда от никакви допълнителни проблеми.