Уолтър бе джентълмен, това поне не можеше да му се отрече, и все още я обичаше — сигурно щеше да й даде развод без разправии. И двамата бяха сгрешили с този брак, но, слава Богу, още не бе станало твърде късно. Тя реши точно какво ще му каже и как ще се държи с него. Ще бъде мила, усмихната, но решителна. Не е нужно да се вдигат скандали. Те ще си останат приятели и след това. Искаше й се двете години, които бяха прекарали заедно, да му останат като скъп спомен. „Според мен Дороти Таунзенд няма да има нищо против да се разведе с Чарли — помисли си тя. — Сега и най-малкият им син заминава за Англия, така че за нея ще бъде много по-добре да остане при него. Какво да прави в Хонконг? В Англия ще бъде близо до момчетата си и ще ги придружава по време на ваканциите им. Освен това и майка й, и баща й са в Англия.“
Всичко й се струваше много просто и лесно разрешимо — без излишни скандали, без наранени чувства. И тогава те с Чарли ще могат да се оженят. Кити въздъхна дълбоко. Ще бъдат невероятно щастливи. Струва си да минеш през малко изпитания в името на такова блаженство. Картините шеметно се сменяха пред очите й и тя си представи съвместния им живот, изпълнен с удоволствия; пътешествията, които ще предприемат, къщата, където ще живеят, постовете, на които той ще се издига, и помощта, която тя неизменно ще му оказва. Той много ще се гордее с нея, а тя ще го обожава.
Но някакво лошо предчувствие се бе стаило в душата й и сякаш дебнеше красивите й копнежи. Странно: духовите и струнните инструменти свиреха аркадийни мелодии, а барабаните басово нашепваха мрачни предсказания. Рано или късно Уолтър трябваше да се прибере и при мисълта за срещата им сърцето й се разтуптя лудешки; защо ли бе изчезнал днес следобед, без да направи и опит да й се обади? Разбира се, Кити не се боеше от него — в края на краищата, какво можеше да направи той, повтаряше си тя наум, но от това не й ставаше по-леко. Още веднъж премисли думите, които се канеше да му каже. Какъв смисъл има да се правят сцени? Тя ужасно съжалява, Бог й е свидетел, че не желае да му причинява болка, но какво може да стори, след като не го обича? Няма смисъл да продължава да се преструва, пък и винаги е по-добре да си кажат истината. Не желае той да се чувства нещастен, но и двамата са си виновни и единственото разумно нещо, което им остава, е да си признаят грешката. Винаги ще си спомня за него с най-хубави чувства.
Но дори само като си повтаряше всичко това наум, обзе я внезапен страх, от който дланите й се изпотиха. Уплашена, тя изведнъж се разгневи на Уолтър. Ако той иска да прави сцени, негова си работа, но после да не съжалява. Ще му каже, че никога не е давала и пет пари за него и не е минал нито ден от сватбата им насам, без да е скубала коси за стореното. Скучен й е! О, как ужасно я отегчава, отегчава, отегчава! Мисли се за много повече от всички наоколо, но това е направо смешно, той няма никакво чувство за хумор и тя ненавижда вечно вирнатия му нос, неговата безчувственост и сдържаност. Много е лесно да си суров, щом не се интересуваш от нищо и от никого освен от себе си. Отвращава я! Целувките му я отвращават. На какво отгоре така се надува? Танцува като дърво, държи се като дърво, не може да свири, не може да пее, не може да играе поло, а на корта е направо смешен със спънатия си тенис. Бридж ли? Кой изобщо се интересува от бридж?
Кити продължи да се ожесточава срещу него. Само да посмее да я укори в нещо! За всичко е виновен само той. Слава Богу, че най-накрая може да му каже истината в очите.
Мрази го и повече не желае да го види. Да, щастлива е, че най-накрая всичко свърши. Защо не я остави на мира още сега? Беше изкопчил нейното „да“ насила, но тя повече не издържа.
— Не издържам! — повтори си на глас, като цялата се тресеше от гняв. — Не издържам! Не издържам!
Чу колата му пред градинската порта. Ето, сега се изкачва по стълбите.
XVIII
Уолтър влезе в стаята: сърцето й заби лудо и ръцете й затрепериха. Добре че бе легнала на канапето. В ръцете си държеше отворена книга и веднага се престори, че чете. Той застана на прага на стаята и очите им се срещнаха. Сърцето й спря; крайниците й изстинаха, побиха я ледени тръпки. Лицето му бе смъртно бледо. Само веднъж преди това бе виждала лицето му така безцветно — когато, седнали един до друг в парка, той бе поискал ръката й. Тъмните му очи — неподвижни и проницателни — изглеждаха неестествено големи. Знаеше всичко.
— Рано си се върнал — обади се тя.
Устните й трепереха така силно, че едва изговаряше думите. Изпитваше ужас. Страхуваше се, че ще припадне.
— Ако не се лъжа, както обикновено.
Стори й се, че думите му звучат странно. Изви глас в края на изречението, уж съвсем нехайно й отвърна, но от това отговорът му прозвуча още по-изкуствено. Помисли си дали пък не е забелязал треперенето на крайниците й. Насмалко да изкрещи. Той сведе поглед.
— Ще се преоблека.
Излезе от стаята. Тя съвсем отмаля. В продължение на две-три минути не можеше да помръдне, но най-сетне, макар и с мъка, успя да се надигне от канапето. Имаше вид на човек, който след продължително боледуване за пръв път се изправя на отмалелите си нозе. Краката й буквално не я държаха. От стол на стол тя с последни сили се добра до верандата и оттам по стената, по стената стигна до собствената си спалня. Преоблече се за чая, а когато се върна в будоара (гостната използваха само за приеми), той вече стоеше до масата и разглеждаше снимките в „Скеч“. Трябваше да се насили, за да пристъпи прага.
— Ще слезем ли долу? Вечерята е готова.
— Забавих ли те?
Това треперене на устните бе ужасно, а още по-ужасно бе, че тя не можеше да го спре.
Кога ли ще отговори на въпроса й?
Седнаха и за миг останаха смълчани. След това той се обади и забележката му беше толкова банална, че чак прозвуча зловещо.
— Очакваше се „Емпрес“ да пусне котва днес, но още го няма — каза той. — Трябва да го е забавила някаква буря.
— Днес ли трябваше да пристигне?
— Да.
Вдигна очи към него. Той бе забил поглед в чинията си. След кратко мълчание пак се обади, като отново подметна нещо съвършено незначително, този път за турнир по тенис, който започвал наскоро, и се впусна в ненужни подробности. Имаше приятен и богат тембър, но сега гласът му звучеше равно, безизразно и неестествено, сякаш идеше отдалеч. Упорито избягваше погледа й, като неспокойно местеше очи от чинията си към масата или към една картина на стената.
— Ще се качим ли горе? — попита Уолтър, след като се навечеряха.
— Както кажеш.
Кити се изправи, той стана и й отвори вратата. Като мина покрай него, Уолтър сведе очи. Щом влязоха във всекидневната, той се скри зад илюстрованото списание, което вече знаеше наизуст.
— Това последният „Скеч“ ли е? Май че не съм го виждал.
— Не зная. Не съм сигурна.
Втора седмица, откак подмятаха из къщата този „Скеч“, и нямаше никакво съмнение, че го е виждал, и то неведнъж, но друго убежище не намери. Тя се отпусна на канапето и протегна ръка за книгата си. Обикновено, когато вечер оставаха сами, играеха кункен или редяха пасианси. Той се бе разположил удобно в креслото и изглеждаше съвършено погълнат от снимката, на която бе отворил списанието. Друга страница не прелисти. Тя се опита да чете, но изреченията едва се мержелееха пред очите й. Думите се сливаха в едно. Главата силно я заболя.
Няма ли да обели поне една-единствена дума?
Цял час прекараха в пълно мълчание. Тя престана да се преструва, че чете, и като пусна романа в скута си, заби поглед в празното пространство отпред. Боеше се да шукне. Той седеше съвсем неподвижен в удобното си кресло, вперил широко отворените си очи в страницата, която от час стоеше разгъната в ръцете му. В застиналата му поза имаше нещо заплашително. Като див звяр, който се готви за скок, помисли си Кити.
Изведнъж Уолтър се изправи и тя изтръпна. Сви малките си юмруци и почувства как пребледнява. Ето сега!
— Имам малко работа — каза той с тих, беззвучен глас, извърнал поглед. — Ако нямаш нищо против, ще ида в кабинета си. Предполагам, че когато свърша, ти вече ще спиш.