— Тази вечер се чувствам доста уморена.
— Тогава лека нощ.
— Лека нощ.
И той излезе от стаята.
XIX
На следната сутрин Кити побърза да се обади в кабинета на Таунзенд.
— Какво има?
— Трябва да те видя.
— Боже Господи, страшно съм зает. Нали знаеш, че имам работно време.
— Много е важно. Може ли да дойда в кабинета ти?
— О, не, на твое място не бих се осмелил.
— Добре. Ела ти тогава.
— Невъзможно ми е да се измъкна точно сега. Какво ще кажеш за следобед? Не смяташ ли, че ще бъде по-добре да не идвам у вас?
— Трябва да те видя час по-скоро.
Последва мълчание и тя помисли, че са ги прекъснали.
— Чуваш ли ме? — обади се обезпокоена.
— Да, премислям. Случило ли се е нещо?
— Не мога да ти кажа по телефона.
Отново последва мълчание, после той продължи.
— Добре, виж какво, мога да те видя за десет минути в един, ако смяташ, че това е достатъчно. Чакай ме при Гу Джоу, а аз ще пристигна, щом се освободя.
— В антикварния магазин ли? — попита тя смутено.
— А може би във фоайето на хотел „Хонконг“? — отвърна той с неприкрито раздразнение.
— Добре, при Гу Джоу.
XX
Тя слезе от рикшата на Виктория Роуд и тръгна пеш по стръмната тясна уличка, която водеше към магазина. Повъртя се известно време, сякаш привлечена от джунджуриите на витрината му, но момчето, което стоеше отвън, нащрек за клиенти, скоро я разпозна и я поздрави с широка съучастническа усмивка. Провикна се на китайски към вътрешността на магазина и собственикът — дребен, плосколик китаец в черна роба — мигом излезе да я посрещне. Кити бързо го последва.
— Мистър Таунзенд няма още. Вие иска ходи горе, да?
Тя мина в задната част на магазинчето и се заизкачва по паянтовата мрачна стълба. Китаецът вървеше след нея, щом стигнаха, той отключи вратата на стаята и я въведе. Беше задушно. Долавяше се тръпчивата миризма на опиум. Тя приседна върху един скрин от санталово дърво.
След миг дочу тежки стъпки по скърцащата стълба. Таунзенд влезе и затвори вратата след себе си. Щом я видя, намръщеното му лице грейна в привичната си очарователна усмивка. Нетърпеливо я взе в обятията си и я целуна.
— Кажи сега, какво толкова е станало?
— Видя ли те, всичко се оправя — усмихна се тя.
Той седна на леглото и запали цигара.
— Много си бледа днес.
— Нищо чудно. Цяла нощ не съм мигнала.
Взря се в нея. Продължаваше да се усмихва, но усмивката му бе някак нагласена и неестествена. В очите му се мярна тревога.
— Уолтър знае — рече тя.
Мина минута, преди той да отговори.
— И какво каза?
— Нищо не каза.
— Как така нищо? — Той я погледна сърдито. — Тогава какво те кара да мислиш, че знае?
— Всичко. Лицето му, начинът, по който разговаряше с мен снощи.
— Груб ли беше?
— Точно обратното, прекалено почтителен. За първи път, откакто сме женени, не ме целуна за лека нощ.
Тя сведе поглед. Не беше сигурна, че Чарли може да я разбере. Всяка вечер Уолтър я вземаше в прегръдките си и впиваше устни в нейните. Беше невъзможно да му се изплъзне. Докато я целуваше, тялото му гореше от нежна страст.
— Как ти се струва тогава, защо е премълчал?
— Знам ли?
И двамата утихнаха. Съвършено неподвижна, Кити седеше върху скрина и напрегнато следеше Таунзенд. Лицето му отново се смръщи и една бръчка се вряза между веждите му. Ъгълчетата на устата му увиснаха. След миг вдигна поглед, в който светеше ехидно пламъче.
— Чудя се дали ще посмее да каже нещо.
Тя не отговори. Не й стана много ясно за какво намекваше.
— В края на краищата няма да е първият мъж, който си затваря очите за изневяра. И какво толкова ще спечели, ако се развика? Изглежда, не си пада по скандалите, инак щеше да нахълта в стаята ти. — Той премигна и устните му се разтвориха в широка усмивка. — Виж, тогава наистина щяхме да изглеждаме като двама кръгли глупаци.
— Да беше видял лицето му снощи!
— Предполагам, че не е бил много весел. И то е естествено, все пак неприятност е. Ужасно унизителна роля за всеки мъж. Той и без това си има вид на глупак. Струва ми се обаче, че не е човек, дето ще си изкара кирливите ризи наяве.
— Така е — отвърна тя замислено. — Открих, че е много чувствителен.
— Толкоз по-добре, ако питаш мен. Знаеш ли, в такъв случай трябва да се поставиш на мястото на другия и да видиш как би реагирал. За мъжа има само един начин да запази достойнството си: като се преструва, че нищо не знае. И аз се обзалагам на каквото кажеш, че той ще постъпи именно така.
Колкото повече говореше Таунзенд, толкова повече се въодушевяваше от собствените си приказки. Сините му очи заискриха и той напълно възвърна доброто си настроение. Целият засия, непоклатимо уверен в думите си.
— Бог ми е свидетел, че не искам да злословя по негов адрес, но, честно казано, кой може да гледа сериозно на един бактериолог. Освен това по всичко личи, че ще ставам губернатор на мястото на Симънс, така че Уолтър ще сбърка, ако си развали отношенията с мен. Като всички нас и той трябва да мисли за хляба си, а пък и сигурно знае, че губернаторите не обичат скандалджии. Повярвай ми, наясно е, че ако не си държи езика зад зъбите, ще изгуби това място.
Кити се раздвижи неспокойно. Знаеше, че Уолтър е стеснителен и само страхът от сцени или публичен скандал е в състояние да го парализира, но не и разни материални или кариеристични подбуди — за него те нямаха никакво значение. Може и тя да не го познава много добре, но Чарли пък изобщо не го познаваше.
— Забравяш един факт: той безумно ме обича.
Таунзенд не отвърна нищо, само й се усмихна закачливо. Колко обичаше тя тази негова усмивка.
— Хайде, хайде, виждам, че се каниш да ми кажеш нещо ужасно.
— Ами нали знаеш, жените често грешат, като си мислят, че мъжете обезумяват по тях. Всъщност нещата невинаги стоят точно така.
Тя се изсмя. За пръв път този следобед. Увереността му бе заразителна.
— Ужасно.
— Исках само да кажа, че отношенията се променят с течение на времето и може би неговата безумна любов не е така силна, както в началото.
— Във всеки случай едно е сигурно: аз никога няма да изглупея дотам, че да повярвам в безумна любов по мен — отвърна му тя.
— Тук ще сбъркаш.
О, колко й беше приятно да чуе това! Тя го знаеше и единствено вярата й в любовта му сгряваше сърцето й. Той се изправи, докато говореше, отиде до скрина от санталово дърво и седна до нея. Прегърна я през кръста.
— Престани да измъчваш малката си глупава главица — рече й той. — Казвам ти, няма от какво да се страхуваш. Абсолютно съм сигурен, че Уолтър ще си мълчи. Сама разбираш, много е трудно, когато трябва да доказваш такива неща черно на бяло. Ти твърдиш, че той е влюбен в теб — може би не иска да те загуби завинаги. Повярвай, ако ми беше жена, аз щях да склоня на всичко, само и само да те задържа.
В отговор тя отпусна глава на рамото му. Тялото й отмаля и се предаде на обятията му. Любовта и към него беше като болест. Но последните му думи се врязаха в съзнанието й: ами ако Уолтър наистина я обича така силно, че е готов на всякакви унижения с надеждата, че един ден ще се добере до любовта й? Това тя можеше да разбере, защото такива бяха и собствените й чувства към Чарли. Прободе я парещата тръпка на гордостта, но заедно с нея и едно плахо презрение към мъжа, който можеше да обича така робски.
Гальовно обви ръцете си около врата на Чарли.
— Очарователен си. Като пристигнах, цялата треперех, а сега ми се струва, че всичко е наред.
Той обхвана главата й с длани и я целуна по устните.
— Скъпа.
— Ти си ми такава утеха! — въздъхна тя.