— Сигурен съм, че се тревожиш безпричинно. Нали знаеш, че винаги ще застана до теб. Няма да те оставя.
Кити забрави за страховете си, но само след миг най-неблагоразумно съжали, че плановете й за бъдещето се проваляха така безвъзвратно. Сега, когато всичките й опасения се стопиха, почти си пожела Уолтър да разбере всичко и да поиска развод.
— Знаех си, че мога да разчитам на теб — каза тя.
— Също и аз, надявам се.
— Трябва ли да се връщаш за обяд?
— Не ме интересува обядът.
Той я придърпа към себе си и силно я притисна. Устните му потърсиха нейните.
— О, Чарли, не ме изоставяй.
— Никога.
Тя тихичко се изсмя със смеха на щастливата любов и на победата, в погледа му гореше желание. Той я изправи на крака и без да я пуска, притиснал здраво тялото й към себе си, протегна ръка и заключи вратата.
XXI
Цял следобед Кити не спря да размишлява върху това, което Чарли бе казал за Уолтър. Бяха канени на вечеря и когато Уолтър се върна от клуба, тя вече се обличаше. Той почука на вратата.
— Влез.
Уолтър не отвори.
— Отивам да се преоблека. След колко време ще бъдеш готова?
— След десет минути.
Стъпките се отдалечиха към стаята му. В гласа му все още звучеше онази нотка на сдържаност, която бе доловила предишната вечер. Сега обаче се чувстваше по-уверена в себе си. Приготви се първа и когато Уолтър излезе от стаята си, тя бе вече в колата.
— Съжалявам, че те накарах да чакаш — каза той.
— Ще го преживея. — Вече не й беше така трудно да се шегува.
Докато се спускаха по хълма, Кити подхвърли едно-две неща с надеждата да подхване разговор, но неговите отговори бяха лаконични и отривисти. Поразсърдена, тя сви рамене: „Щом иска да се цупи, нека се цупи, това хич не ме засяга.“ Изминаха останалия път в пълно мълчание. Това бе голям вечерен прием с много хора и богато меню. Докато оживено разговаряше с познатите си, Кити не сваляше очи от Уолтър. Лицето му бе изпито и смъртнобледо.
— Съпругът ви има изтощен вид, а аз си въобразявах, че горещината изобщо не му действа. Сигурно се изтощава от работа.
— Така е, той винаги се изтощава от работа.
— А вие ще пътувате ли някъде?
— О, да, мисля да отида до Япония, като миналата година — отвърна тя. — Докторът казва, че ако не внимавам, горещините ще ме съсипят.
Този път Уолтър не я поглеждаше засмяно, както правеше обикновено, когато ходеха заедно на приеми. Нито веднъж не потърси очите й. Още на влизане в колата беше забелязала, че отбягва погледа й, а на излизане, въпреки че кавалерски й подаде ръка, продължаваше да гледа встрани. Сега, макар и да разговаряше със съседките си по маса отляво и отдясно, той изобщо не се усмихваше, а само от време на време се втренчваше в лицата им с немигащ поглед. На пребледнялото му лице черните като въглен очи изглеждаха огромни. Изражението му бе сковано и сурово. „Сигурно се проявява като безкрайно забавен кавалер“ — изсмя се Кити наум.
Мисълта за нещастните дами, които се опитваха да поведат безсмислен разговор с тази мрачна маска, наистина я развесели.
Разбира се, че знае, вече нямаше никакво съмнение, затова е така сърдит. Поне да беше казал една думичка! Възможно ли е наистина да я обича толкова много, че да потиска наранените си чувства от страх да не я изгуби? Тази мисъл отново възроди презрението й към него, въпреки че това бе едно добродушно презрение: в края на краищата той е неин съпруг и човекът, на когото дължи положението и благосъстоянието си; докато не й се меси и я оставя да прави каквото намери за добре, ще продължи да бъде мила с него. От друга страна, може би мълчанието му иде от неговата болезнена стеснителност. Чарли беше прав, като каза, че Уолтър е последният човек, който ще направи скандал. Стесняваше се да говори пред хората. Беше й казал, че веднъж, когато трябвало да свидетелства по някакво дело като специалист, цяла седмица преди това не могъл да мигне от вълнение. Беше болезнено притеснителен.
А има и още нещо: мъжете са много суетни и докато не се е разчуло, Уолтър може би ще се прави, че нищо не знае. Дали пък Чарли не е прав, дето подметка, че Уолтър добре си знае интересите. Чарли наистина е най-известният човек в колонията и в скоро време ще стане губернатор. Той би могъл да е от голяма полза за Уолтър. От друга страна, би могъл да му почерни живота, ако Уолтър е толкова глупав да му даде повод за това. Сърцето й заби лудо само при мисълта за силата и решителността на нейния любим — тя винаги се чувстваше така безпомощна в мъжествените му обятия. Странно нещо са това, мъжете: никога не би й минало през ум, че Уолтър е способен на такава низост, и все пак знае ли човек: може би неговата привидна строгост не е нищо повече от прикритие за подлия му, дребнав характер. Колкото повече мислеше за това, толкова по-прав й се струваше Чарли и тя потърси с очи съпруга си. В погледа й се четеше само безпощада.
Така се случи, че точно в този миг трапезните компаньонки на Уолтър разговаряха с партньорите си от другата страна и той седеше безмълвен. Забравил за приема, опечалено гледаше право пред себе си. Видът му потресе Кити.
XXII
Следобеда на следващия ден Кити бе полегнала и вече се унасяше в дрямка, когато едно почукване на вратата я сепна.
— Кой е? — извика тя подразнена.
Беше забранила да я безпокоят в този час.
— Аз съм.
Разпозна гласа на съпруга си и бързо се изправи.
— Влез.
— Събудих ли те? — попита Уолтър и влезе в стаята.
— Всъщност да — отвърна тя с тона, който бе възприела през последните два дни.
— Би ли дошла в съседната стая? Искам да си поговорим.
Сърцето й заблъска в гърдите.
— Само да си сложа пеньоара.
Той излезе. Кити пъхна босите си крака в чифт пантофи и се загърна в едно кимоно. Зърна се в огледалото; беше ужасно бледа и набързо сложи малко руж на страните си. Поспря се за миг на прага, сякаш да събере сили за предстоящата среща, и дръзко пристъпи напред.
— Как така успя да се измъкнеш от лабораторията в този час на деня? — попита Кити. — Не ти се случва често.
— Седни, моля те — каза той, без да я поглежда. Говореше бавно и сериозно. Тя с удоволствие се подчини, и без това коленете й трепереха, тъй като не беше в състояние да поддържа закачливия тон на първото си изречение, млъкна. Той също седна и запали цигара. Очите му неспокойно зашариха из стаята. Не му беше леко да започне.
Неочаквано обърна лицето си право към нея и понеже не го беше правил толкова отдавна, прямият му поглед така я стресна, че тя едва не извика от уплаха.
— Чувала ли си за Мей Дан Фу? — попита той. — Напоследък много пишат във вестниците.
Кити го загледа учудено. Поколеба се.
— Не е ли това мястото, където е избухнала холера? Снощи мистър Арбътнот спомена за него.
— Да, там има епидемия. Ако не се лъжа, най-тежката от много години насам. Преди три дни е починал и специално изпратеният там лекар англичанин. В селището има френски манастир и, разбира се, представител на митническите власти. Всички други са напуснали.
Продължаваше да я гледа втренчено, от което тя чувстваше, че дори не може да сведе очи. Опита се да разчете израза на лицето му, но от нервност не долови нищо друго, освен изостреното внимание, с което той я следеше. Как успяваше да гледа така неподвижно? Без да мигне дори.
— Френските монахини правят всичко, което е по силите им. Превърнали са сиропиталището си в лазарет. Но хората мрат като мухи. Аз си предложих услугите да организирам борбата срещу епидемията.
— Ти ли? — сепна се тя.
Първата й мисъл бе, че ако той замине, ще бъде свободна да се среща с Чарли по всяко време. Но се засрами от нея и дори почувства, че се изчервява. Защо я наблюдаваше така особено? Смутена, извърна поглед от него.
— Наложително ли е? — неуверено попита тя.
— Останали са без лекар.
— Но ти не си лекар, ти си бактериолог.
— Вероятно не знаеш, но аз съм хуманен доктор и преди да специализирам като бактериолог, дълго време съм работил в болница. Това, че съм първо и преди всичко бактериолог, ще ми бъде само от полза. За мен това е рядък случай да направя научни изследвания.