Той говореше със съвсем спокоен тон и като вдигна поглед към него, тя с учудване забеляза, че в очите му играе насмешливо пламъче, което съвсем я обърка.
— Не е ли много опасно?
— Много.
Той се усмихна, или по-скоро направи презрителна гримаса. Тя подпря главата си. Самоубийство. Да, това прилича на чисто самоубийство. Ужасно! Не беше и помисляла, че Уолтър може да стигне дотам. Не бива да го остави да извърши такова нещо. Жестоко е. Нима е виновна за това, че не го обича? И все пак не можеше да понесе мисълта, че ще се самоубие заради нея. По страните й бавно потекоха сълзи.
— Защо плачеш? — попита я той съвършено равнодушно.
— Не си задължен да отидеш, нали?
— Не, отивам по собствена воля.
— Уолтър, моля те, недей. Ще бъде ужасно, ако нещо се случи. Ами ако умреш?
Въпреки че лицето му остана безизразно, сянката на необяснима усмивка пробягна в погледа му. Той нищо не каза.
— Къде се намира това място? — попита тя след малко.
— Май Дан Фу ли? На един от притоците на Западната река. Първо ще пътуваме с параход, а после — с паланкин.
— Защо „ще пътуваме“?
— Двамата с теб.
Кити се вторачи в него, но реши, че й се е счуло. От очите усмивката му бе вече поела надолу към устните. Тъмният му поглед бе вперен изпитателно в нея.
— Нима очакваш да те придружа?
— Мислех, че дори ще държиш.
Дъхът й спря, полазиха я тръпки.
— Но това едва ли е място за жена. Още преди седмици тамошният мисионер е изпратил съпругата и децата си обратно в Хонконг, а аптекарят и жена му също са се върнали. Чак сега си спомням, че на едно женско събиране тя спомена, че са се прибрали заради холерата.
— Там има пет жени — френски монахини.
Обзе я паника.
— Не разбирам какво всъщност целиш. Моето отиване ще бъде чиста лудост. Ти добре знаеш колко крехко е здравето ми. Доктор Хейуърд ми препоръча дори от Хонконг да се махна заради горещините. А там горе, в оная жега, просто няма да издържа. Да не говорим за холерата: ще полудея от страх. Това значи насила да си търся белята. И защо точно аз? Едно е сигурно — замина ли, никога няма да се върна.
Погледна го, беше съвършено отчаяна и едва сдържаше сълзите си. Той не каза нищо. Лицето му бе покрито с мъртвешка бледност, която изведнъж я порази, защото в нея тя разчете знака на омразата. Възможно ли е да иска смъртта й? Сама отвърна на собствената си безбожна мисъл:
— Това е невъзможно. Ако смяташ, че отиването ти е наложително, то си е лично твоя работа. Но не бива да очакваш от мен да те придружа. Мразя болестите. Холерна епидемия! Никога не съм се имала за смела жена и не ме е срам да ти призная, че ми липсва кураж за подобна постъпка. Ще остана тук, докато дойде време за пътуването ми до Япония.
— Смятах, че ще искаш да бъдеш до мен в това рисковано начинание.
Това беше вече открита насмешка, която силно я смути. Не можеше да разбере дали той говори сериозно или само се опитва да я подразни.
— Мисля, че нямаш право да ме обвиняваш, задето отказвам да отида в онова смъртоносно място, където и бездруго с нищо не мога да помогна.
— Можеш да помогнеш на мен, като поддържаш духа ми.
Тя още повече пребледня.
— Не разбирам за какво говориш…
— А според мен това, за което говоря, е ясно като бял ден дори и за хора с най-посредствен интелект.
— Уолтър, аз няма да дойда. Чудовищно е да искаш такова нещо.
— Тогава и аз няма да отида. Още сега ще си оттегля молбата.
XXIII
Гледаше го с невиждащ поглед. Така неочаквани бяха думите му, че в първия миг не можа да схване точния им смисъл.
— За какво говориш? — заекна Кити.
Въпросът прозвуча фалшиво дори в собствените й уши и тя видя как строгото лице на Уолтър се преобрази в самата маска на презрението.
— Боя се, че ме смяташ за по-голям глупак, отколкото съм.
Кити замълча. Не можеше да реши дали да отстоява невинността си от позициите на обидена, или да избухне в сърдити упреци. Той като че ли прочете мислите й.
— Разполагам с всички необходими доказателства.
Тя заплака. Без никакво усилие сълзите се застинаха по страните й, без тя да си направи труда да ги избърше: с плача си печелеше ценно време, което й бе необходимо, за да събере мислите си. Но умът й отказваше да работи. Уолтър я гледаше без вълнение и спокойствието му я плашеше. В един момент търпението му като че ли се изчерпи.
— Нали знаеш, че с плач нищо няма да постигнеш.
Гласът му, хладен и твърд, възбуди негодуванието й и лека-полека тя взе да възвръща самообладанието си.
— Това не ме интересува. Предполагам, че няма да имаш нищо против нашия развод. За един мъж разводът не означава нищо.
— Ще ми позволиш ли да те попитам защо трябва да си създавам неприятности заради теб?
— Но защо неприятности? Това би трябвало да ти е напълно безразлично. Струва ми се, че не искам много — само да постъпиш като порядъчен човек.
— Аз съвсем не съм безразличен към твоето бъдеще.
В този миг тя се изправи и избърса сълзите си.
— Какво по-точно искаш да кажеш?
— Това, че Таунзенд ще се ожени за теб само в случай че бъде обвинен в прелюбодеяние и бракоразводното дело добие толкова скандален характер, че жена му се види принудена да го напусне.
— Ти не се чуваш какво говориш! — изкрещя тя.
— Глупава си ти, много глупава.
Гласът му, одрезгавял от презрение, я накара цялата да пламне от гняв. Гневът й се подсили и от това, че никога преди не го бе чувала да й говори друго освен приятни, ласкави, гальовни думи. Бе привикнала да вижда в него единствено слуга на нейните прищевки.
— Щом толкова държиш на истината, можеш да я чуеш. Той изгаря от желание да се ожени за мен. Дороти Таунзенд няма да се противопостави на развода и ние ще се оженим, когато това стане възможно.
— Той ли ти каза всичко това, или то е само плод на твоето запленено от Чарлс Таунзенд въображение?
Очите на Уолтър искряха с горчива насмешка. Кити се почувства малко неловко. Тя съвсем не беше убедена, че Чарли някога е казвал подобно нещо.
— Повтарял ми го е нееднократно.
— Това е лъжа и ти добре знаеш.
— Той ме обича истински. Обича ме така безумно, както и аз него. Сам си го разбрал и аз няма да го отрека. Защо пък да отричам? Вече цяла година сме любовници и аз се гордея с това. За мен той е всичко на света и съм доволна, че най-накрая знаеш и ти. И на двамата ни бе омръзнала до смърт тази криеница, компромисите и всичко останало. Аз изобщо не трябваше да се омъжвам за теб. Много сглупих. Никога не съм те обичала. Никога не сме имали общи интереси. Не харесвам хората, които ти харесваш, и се отегчавам от всичко, което те поглъща. Благодарна съм, че това вече е краят.
Той остана съвършено неподвижен, със застинало лице. Слушаше внимателно, но изражението му с нищо не се промени, за да покаже, че чутото го засяга.
— Знаеш ли защо се омъжих за теб?
— Защото искаше да изпревариш сестра си Дорис.
Самата истина! И от това, че Уолтър я знаеше, на нея й стана много неприятно. Странно наистина, но дори в този миг на страх и гняв съпругът й продължаваше да възбужда състрадание у нея. Той се усмихна едва забележимо.
— Не съм хранил никакви илюзии по отношение на теб — каза й Уолтър. — Знаех, че си глупава, лекомислена и празноглава. Но те обичах. Знаех, че твоите цели и идеали са дребни и пошли. Но те обичах. Знаех, че си еснафка. Но те обичах. Сега ми става смешно, като си помисля колко усърдно се опитвах да се забавлявам с нещата, които забавляваха теб, и как упорито се мъчех да скрия факта, че не съм невеж простак или глупав скандалджия. Знаех колко много те плаши интелектът и правех всичко възможно, само и само да те накарам да ме смяташ за глупак като всички онези мъже, с които дружеше. Знам, че се омъжи за мен по сметка. Но аз те обичах толкова много, че това нямаше абсолютно никакво значение. Повечето хора са неутешими, когато се влюбят нещастно, поне такива са моите наблюдения. Стават раздразнителни и докачливи. С мен не беше така. Никога не съм очаквал от теб да ме обичаш, виждах, че това е невъзможно, нито пък някога съм смятал себе си достоен за любов. Бях ти благодарен за това, че ми позволяваш да те любя, и се радвах, когато забелязвах в очите ти искрица снизходителна симпатия. Опитвах се да не ти дотягам с любовта си, знаех, че не е съвсем по силите ми, та винаги бях нащрек и за най-малката проява на досада, породена от моята любвеобилност. Това, което повечето съпрузи смятат за свое право, аз бях готов да приема като благоволение.