Привикнала единствено на ласкателства, Кити за пръв път се изправяше срещу подобна словесна атака. Сляп гняв се надигна у нея и прогони страха, допреди миг свил сърцето й, пресуши гърлото й и накара слепоочията й да затуптят в ритъма на бесния му пулс. Наранената суета може да направи една жена по-отмъстителна и от лишена от рожбите си лъвица. Квадратната челюст на Кити се издаде напред, щръкна с маймунска страховитост и красивите й очи почерняха от злоба. Но тя успя да овладее яда си.
— Когато мъж не може да накара една жена да го заобича, грешката е негова, не нейна.
— Очевидно.
Ироничният му тон я разяри още повече, но тя усети, че запазвайки спокойствие, ще го нарани по-силно.
— Не съм нито добре образована, нито много умна. Аз съм една съвършено обикновена млада жена. Естествено е да харесвам всичко онова, което са харесвали хората, сред които съм израснала. Обичам танци, тенис, театър и атлетични мъже. Това е съвсем вярно, както е вярно и това, че ти и твоите интереси винаги са ме отегчавали. За мен те нямат никакво значение и аз не искам да имат. Влачеше ме из онези безкрайни галерии на Венеция, докато аз бих предпочела да играя голф в Сандуич.[9]
— Зная.
— Съжалявам, ако не съм онова, което си очаквал от мен. Ти пък винаги си ми бил физически противен. За това едва ли можеш да ме виниш.
— Не, не мога.
На Кити щеше да й е по-лесно, ако той бе започнал да крещи и да я упреква. Тогава на яростта му щеше да отвърне с ярост. Неговото самообладание беше нечовешко и в този миг тя го намрази повече от всякога.
— Аз изобщо не те имам за мъж. Защо не нахълта в стаята, щом си знаел, че съм там с Чарли? Би могъл поне да се опиташ да го набиеш. Или те беше страх?
Но още докато изричаше това, се изчерви от срам. Той нищо не отговори, но очите му застинаха в ледено презрение. Някаква бегла усмивка отново пробяга по устните му.
— А може би и аз, подобно на една небезизвестна историческа личност, смятам, че е под достойнството ми да налитам на бой.[10]
Като не можа да измисли какво да отвърне на това, Кити сви рамене. Той продължаваше да я гледа втренчено.
— Мисля, че се изяснихме: ако откажеш да дойдеш с мен в Мей Дан Фу, аз ще оттегля молбата си за заминаване.
— Защо не се съгласиш на развод?
Най-накрая той отмести погледа си от нея. Отпусна се назад в креслото и запали цигара. Изпуши я цялата, без да продума. Сетне хвърли угарката и се подсмихна. Отново вдигна очи към нея.
— Ако мисис Таунзенд ми даде своето уверение, че ще се разведе със съпруга си, и ако той ми даде писмено обещание да се ожени за теб в срок от една седмица, след като това стане възможно, аз също ще дам своето съгласие.
Нещо в думите му я разтревожи. Но чувството й за собствено достойнство я задължи да приеме предложението му без уговорки.
— Много великодушно от твоя страна, Уолтър.
За най-голямо нейно учудване той избухна в гръмогласен смях. Тя пламна от яд.
— Защо се смееш? Не виждам нищо смешно.
— Моля да ме извиниш. Притежавам странно чувство за хумор.
Тя го изгледа смръщено. Щеше й се да му изсъска някаква обида, някакво оскърбление, но нищо не й дойде наум. Той погледна часовника си.
— Трябва да побързаш, ако искаш да хванеш Таунзенд на работното му място. Ако все пак решиш да дойдеш с мен в Мей Дан Фу, знай, че тръгваме вдругиден.
— Днес ли да му кажа?
— Не оставяй днешната работа за утре, нали така беше?
Сърцето й се разтупка не от тревога, а от нещо, което съвсем не можеше да назове. Щеше й се да разполага с повече време, щеше й се да подготви Чарли, но нали му има пълно доверие, той я обича така, както и тя него, и дори мисълта, че може да не се зарадва на така стеклите се обстоятелства, би била направо предателство от нейна страна. Тя тържествено се обърна към Уолтър.
— Мисля, че ти не знаеш какво е любов. Нямаш представа как безумно влюбени сме ние един в друг. Това е единственото нещо, което има значение за нас, и с радост ще направим всякаква жертва, щом е в името на любовта ни.
Той леко се поклони, но не каза нищо, само очите му проследиха отмерената й стъпка, с която напусна стаята.
XXIV
Кити не влезе направо, а подаде малка бележка до Чарли, на която пишеше: Китайчето й каза да почака и след малко се върна с отговора. Мистър Таунзенд ще я приеме след пет минути. Тя беше ужасно нервна. Когато най-накрая я въведоха в кабинета му, Чарли стана да я посрещне и протегна ръка за поздрав, но щом момчето затвори вратата отвън и ги остави насаме, в същия миг престана да любезничи.
— Слушай, скъпа, наистина не бива да идваш тук в работно време. Страшно съм зает, пък и защо да даваме на хората храна за приказки?
Тя го изгледа с красивите си очи и направи безуспешен опит да се усмихне. Устните й бяха пресъхнали.
— Не бих дошла, ако не се налагаше.
Той се усмихна и взе ръката й.
— Щом си вече тук, заповядай, седни.
Кабинетът му представляваше гола тясна стая с висок таван, стените бяха облицовани с теракота в два различни нюанса. Цялата мебелировка се състоеше от голямо бюро, въртящ се стол за Таунзенд и кожено кресло за посетителите. Щом седна в него, Кити се почувства като подсъдима. Той се настани на бюрото си срещу нея. Никога не го беше виждала с очила, дори и не подозираше, че носи. Щом усети погледа й, той веднага ги свали.
— Използвам ги само при четене — поясни той.
Малко й трябваше, за да се разплаче, и сега, съвсем безпричинно, от очите й рукнаха сълзи. Не го направи с умисъл, а от инстинктивно желание да възбуди състраданието му. Той я гледаше с немигащ поглед.
— Случило ли се е нещо? О, скъпа, недей да плачеш.
Тя извади носната си кърпичка и се опита да сподави риданията си. Той натисна звънеца и щом момчето се появи, отиде при него до вратата:
— Ако ме търси някой, няма ме.
— Разбира се, сър.
Момчето затвори вратата. Чарли седна на страничната облегалка на креслото и обви с ръка раменете на Кити.
— Хайде сега, скъпа Кити, разкажи ми всичко.
— Уолтър иска развод — започна тя и веднага усети как обвилата я ръка се смръзна. Тялото му се скова. Настъпи моментно мълчание, а после Таунзенд стана от креслото и отново се премести зад бюрото си.
— Какво по-точно искаш да кажеш? — попита той.
Тя се сепна, защото гласът му бе неочаквано одрезгавял, а лицето — почервеняло.
— Разговаряхме с него. Идвам направо от дома. Той твърди, че разполага с необходимите доказателства.
— Ти не си призна, нали? Не си признала нищо.
Сърцето й се сви.
— Не — отвърна тя.
— Сигурна ли си? — попита той, като я гледаше втренчено.
— Съвсем сигурна — повторно излъга тя.
Той се облегна назад и очите му заблуждаха по картата на Китай, която висеше на отсрещната стена. Тя го наблюдаваше с примряло сърце. Беше доста объркана, не очакваше, че така ще приеме новината. Мислеше си, че ще я приласкае в обятията си, ще й каже, че това е добре дошло, защото ще могат да останат завинаги заедно; но, разбира се, мъжете са по-особени. Тя продължи да подсмърча, вече не за да трогне сърцето му, а защото й се струваше, че за момента това е най-естественото нещо.
10
В своята реч, произнесена на 10 май 1915 г., президентът на САЩ, Удроу Уилсън, отстоявайки неутралитета на своята страна в Първата световна война, казва: „Понякога гордостта на човека му пречи да налита на бой.“ — Б. пр.