— Но мен вече ме е страх. Когато Уолтър ми каза, щях да припадна.
— Вярвам ти, че в първия миг ти е дошло като гръм от ясно небе, но поразмислиш ли трезво, ще видиш, че няма нищо страшно. Такова преживяване не всекиму се случва.
— Мислех, мислех…
Кити взе да се поклаща напред-назад като в транс. Той нищо не каза, а лицето му отново нахлузи онази сърдита маска, за чието съществуване тя доскоро не бе и подозирала. С подпухнали от плач, но вече сухи очи, със спокоен и твърд, макар и приглушен глас тя попита:
— Ти искаш ли да отида?
— Нима имаш избор?
— Нямам ли?
— В интерес на истината трябва да ти кажа, че ако мъжът ти заведе дело за развод и го спечели, аз няма да съм в състояние да се оженя за теб.
Стори му се, че мина цяла вечност, преди тя да отговори. Видя я как бавно се изправи.
— Мисля, че съпругът ми всъщност не иска да заведе дело.
— Тогава защо трябваше да ми изкарваш ума? — попита той.
Погледна го изпитателно.
— Той е знаел, че ще ме оставиш.
Настъпи мълчание. Смътно, както когато учиш чужд език и зачетеш страница, в която отпърво нищо не разбираш, поне докато не се появи дума или фраза да ти отвори очите, и изведнъж, макар и неуверено, смисълът на прочетеното проблесне в трескаво напрягащия се ум, тя смътно се досети за плановете, родени в главата на Уолтър. Подобно на мрачен и зловещ пейзаж, за миг осветен от блясъка на светкавица и отново потънал в дебрите на нощта. Побиха я тръпки от това, което разчете.
— Чарли, той отправи заплахата си само защото знаеше, че ти ще отстъпиш пред нея. Странно, че е успял да те прецени така безпогрешно. И това, дето ме изпрати тук, при теб, за да мога сама жестоко да се разочаровам, също е съвсем в неговия стил.
Чарли сведе поглед към листа попивателна хартия, която покриваше бюрото му. Продължаваше да се цупи, но не каза нищо.
— Той е знаел, че си суетен, страхлив и себичен. Но е искал сама да се уверя в това. Знаел е, че ще си плюеш на петите при най-малката опасност. Знаел е как жестоко съм се измамила, като съм смятала, че ме обичаш, защото добре е разбирал, че ти не си способен да обичаш друг човек освен себе си. Знаел с, че ако трябва да спасяваш собствената си кожа, ще ме пожертваш, без да се замислиш.
— Ако наистина ти доставя удоволствие да говориш гадости по мой адрес, аз ще ги изтърпя. Жените винаги са несправедливи и винаги успяват да изкарат мъжа виновен. Но и другата страна има какво да каже в своя защита.
Тя не обърна никакво внимание на думите му.
— А сега и аз научих това, което е знаел Уолтър. Узнах, че си дебелокож и безсърдечен, че си кариерист и неописуем егоист, знам още, че имаш заешко сърце, че си лъжец и ласкател, че по-долен човек от теб не съм срещала. И най-печалното е — лицето й изведнъж се сви от болка, — най-печалното е, че въпреки всичко аз продължавам да те обичам безумно.
— Кити!
Тя се изсмя презрително. Беше произнесъл името й с онзи нежен, дълбок глас, богат откъм форма, но беден откъм съдържание.
— Ти си глупак! — каза му тя.
Пламнал от обидата, той съвсем осезателно се затвори в себе си, не можеше да я разбере. Тя пак го погледна и в очите й припламна насмешливо огънче.
— Май че започваш да ме мразиш, а? Добре, мрази ме. За мен това вече няма никакво значение.
Тя взе да си слага ръкавиците.
— И последно, как ще постъпиш? — попита Чарли.
— О, не се тревожи, на теб нищо лошо няма да ти се случи. Ти си в безопасност.
— За Бога, Кити, недей да ми говориш така! — извика й той и в дълбокия му глас прозвуча тревога. — Трябва да знаеш, че всичко, което засяга теб, засяга и мен. Искам да знам какво ще стане. Какво ще кажеш на съпруга си?
— Ще му кажа, че съм готова да тръгна с него за Мей Дан Фу.
— Може би, като чуе, че си съгласна, той сам ще промени решението си.
Таунзенд така и не успя да разбере защо след това изречение тя го изгледа някак особено.
— Не се страхуваш, нали? — попита я той.
— Не — отвърна Кити. — Ти ми вдъхна смелост. Да преживея такава ужасна холера, ще бъде за мен неповторимо приключение, а ако умра, сбогом и толкоз.
— Доколкото можах, помъчих се да бъда мил с тебе.
Тя отново го погледна. Очите й пак се напълниха със сълзи и сърцето й натежа. Едва устоя на желанието си да се хвърли в обятията му и да впие устни в неговите. Би било безсмислено.
— Ако искаш да знаеш — каза тя, като се опита да успокои треперещия си глас, — тръгвам със смъртен страх в душата си. Нямам представа какво се мъти в непрогледния и своенравен ум на Уолтър и умирам от ужас. Дори си мисля, че смъртта може да ми се стори избавление.
И тя почувства, че повече не издържа. Бързо изтича до вратата и излезе, преди той да успее да се помръдне от мястото си. Таунзенд въздъхна с облекчение. Нуждаеше се спешно от едно бренди.
XXVII
Когато се прибра, Кити завари Уолтър вкъщи. Щеше й се да се качи направо в стаята си, но той стоеше в гостната и даваше наставления на едно от момчетата. Тя се чувстваше толкова нещастна, че с удоволствие се подложи на унижението, което й предстоеше. Спря се и го погледна в очите.
— Идвам с теб в онова място.
— Добре.
— Кога трябва да бъда готова?
— Утре вечер.
Сама не разбираше какво й бе станало и откъде взе тази смелост у себе си. Равнодушието му обаче я преряза като с нож и неочаквано дори за себе си тя подхвърли:
— Предполагам, че освен две-три рокли и един саван друго няма смисъл да взимам.
По лицето му разбра, че лекомислието й го ядосва.
— Вече съм казал на твоята прислужница какво да вземе.
Тя кимна и се качи в стаята си. Беше пребледняла като смъртник.
XXVIII
До Мей Дан Фу им оставаше още малко път. Вече колко време, ден след ден, се поклащаха в паланкините си по тесни пътечки покрай необятни оризови полета. Всеки ден тръгваха призори и не спираха, докато жаркото пладне не ги принудеше да потърсят прохладата на някоя крайпътна кръчма: отдъхваха и пак продължаваха, докато стигнат определения за нощуване град. Най-отпред бе паланкинът на Кити, след него на Уолтър, отзад в нестройна редица се точеха кулитата, нагърбени с покъщнината и провизиите. За Кити външният свят бе престанал да съществува. През нескончаемите часове на това пътуване, когато тишината се нарушаваше единствено от случайно подхвърлена забележка или причудливия звън на неочаквано подета песен, подробностите от последната й среща с Чарли нахлуваха с мъчителна яснота в изтормозения мозък на Кити. Като си припомняше ту неговите, ту своите думи, тя с недоумение установи, че разговорът им се е превърнал в сух търгашески пазарлък. Тя не бе казала онова, което възнамеряваше, и не бе говорила така, както си бе наумила. Трябваше да го накара да почувства безмерната й любов, страстта и абсолютната й безпомощност и тогава той не би останал така безчувствен, не би я захвърлил на произвола на съдбата. Но се оказа неподготвена. Не можеше да повярва на ушите си, когато той й показа, по-ясно, отколкото с думи, че е безразличен към нея. Това така я смути, че дори в сълзите не намери облекчение. Но затова пък оттогава насам не спираше да плаче и плачеше неутешимо.
Нощем, по разни странноприемници, където заедно с Уолтър деляха голямата стая за гости, тя захапваше възглавницата, за да сподави риданията си, тъй като добре знаеше, че в походното си легло на няколко крачки от нея съпругът й лежи буден. Но денем, скрита зад завеските на своя паланкин, даваше воля на сълзите си. Болката й бе така силна, че й идеше да крещи с все сила. Не бе подозирала, че подобно страдание изобщо е възможно, и отчаяно се питаше с какво го е заслужила. Тя просто недоумяваше защо Чарли не я обича. Предполагаше, че вината е в нея, но, от друга страна, бе направила всичко, за да спечели любовта му. Помежду им не се бе случило нищо, което да ги скара, останеха ли насаме, те непрестанно се смееха, бяха не само любовници, но и добри приятели. Тя нищо не разбираше и това я съсипваше. Повтаряше си наум, че го мрази и ненавижда, но не можеше да си представи как ще живее без него. И този Уолтър, какво я е повел към Мей Дан Фу за наказание! От това само изглеждаше още по-смешен в очите й, защото всъщност нея вече не я интересуваше какво ще се случи по-нататък. И без това няма за какво да живее. Трудно е да приключиш живота си на двайсет и седем.