XXIX
В парахода, който ги взе от Западната река, Уолтър се уедини с книгите си, въпреки че на няколко пъти по време на храна направи плахи опити да подхване разговор с нея. Говореше й като на непознат за него човек, с когото случайно пътуват заедно, и затова подхващаше различни теми — от любезност, както си мислеше Кити, или пък защото по този начин можеше още повече да задълбае делящата ги пропаст.
В някакъв проблясък на прозрение тя бе казала на Чарли, че Уолтър я е изпратил при него с двете възможности — развод или холера — просто за да й отвори очите за неговото безразличие, малодушие и себелюбие. Това бе самата истина, а постъпката — напълно в стила на сардоничния му нрав. Той е знаел точно какво ще се случи в кабинета на Чарли и затова много преди тя да се върне се бе разпоредил да стегнат багажа й. В погледа му бе доловила презрение, което, освен любовника й, като че ли включваше и нея самата. Може би си е казал, че на мястото на Таунзенд той би направил всякаква жертва, за да задоволи и най-дребния й каприз. Тя знаеше, че това е така. И все пак сега, когато очите й бяха вече отворени за истината, как можа да я принуди да тръгне на това толкова опасно пътуване, което, той знаеше, я плаши до смърт. Отпърво бе готова да се закълне, че Уолтър само си играе с нея и до момента на тръгването им, дори по — късно, когато се отдалечиха от реката и поеха на паланкини към вътрешността на страната, тя все още си мислеше, че ей сегичка той ще се изсмее отривисто, какъвто му бе навикът, и ще й каже да се връща обратно. Но тя никога не е умеела да отгатва мислите му. И все пак не е възможно той истински да желае смъртта й. Доскоро я обичаше така предано. Сега тя вече знаеше какво е любов и отново си припомни хилядите малки прояви на неговото обожание. За него, както гласи френският израз, тя бе и слънцето, и сянката. Невъзможно е да е престанал да я обича. Нима преставаш да обичаш един човек само защото е бил несправедлив към тебе? Тя дори не му е причинила такова страдание, каквото причиниха на нея, и въпреки това, само Чарли да й дадеше знак, независимо от всичко и въпреки че вече го познаваше, пак би обърнала гръб на всякакви други съблазни и би се хвърлила в обятията му. Макар че той я пожертва и малко се интересува от нея, макар че е груб и себичен, тя все пак го обича.
Отначало си мислеше, че трябва само да изчака, че рано или късно Уолтър ще й прости. Беше прекалено уверена във властта си над него, за да смята, че вече всичко е свършено. Любовта не се гаси току-тъй. Докато я обича, той ще бъде слаб, а да не я обича, не ще успее. Сега обаче не беше така сигурна в чувствата му. Вечер в странноприемницата, сгушена в полумрака на някой ъгъл, върху сламеника, който й бе постеля, тя можеше на спокойствие да наблюдава осветеното му от фенера лице: седнал на дървен стол, неизменно погълнат от някаква книга, с правилни, остри черти, които придаваха толкова строг израз на лицето му, че и най-приветливата усмивка не би го смекчила. Умееше да се самовглъбява и тогава околният свят преставаше да съществува за него; тя го гледаше как прелиства страниците и как погледът му равномерно следи редовете. В такива моменти той не мислеше за нея. А когато слагаха масата и внасяха вечерята, той оставяше книгата настрана и поглеждаше към нея, без да съзнава, че падащата върху лицето му светлина прави изражението му още по-красноречиво, но в погледа му тя с ужас разчиташе само физическо отвращение. Да, с ужас. Възможно ли е любовта му да е отлетяла завинаги? Възможно ли е той наистина да замисля смъртта й? Глупаво наистина. Това би била постъпка на безумец. Странно, но мисълта, че Уолтър може да не е съвсем нормален, я накара да потрепери.
XXX
Безмълвните носачи неочаквано се разбъбриха и един от тях се обърна към нея и с жест и думи, от които тя нищо не разбра, мъчейки се да привлече вниманието й. Тя погледна накъдето й сочеше, и там, на върха на отсрещното възвишение, видя каменна арка. Вече знаеше, че тези арки представляват своеобразни паметници в чест на голям учен или добродетелна вдовица, защото не една се бе изпречвала на пътя им, откакто поеха към вътрешността. Но тази, очертана на фона на залязващото слънце, изглеждаше по-причудлива и по-изящна от всички предишни. И въпреки това, неизвестно защо, при вида й Кити усети някакво безпокойство; почувства, без да може да определи с думи, че арката се издига там като знамение, но дали вещае зло, или само се присмива на страховете й, не можа да реши. Странно, но тъкмо минаваха край една бамбукова горичка, и дърветата се превиха над нея, като да я пленят; въпреки че лятната вечер бе съвсем тиха, тесните им зелени листенца затрепкаха едва забележимо. Трепна и сърцето й, защото си помисли, че може би някой се е скрил и я дебне. Вече се намираха в подножието на хълма, а това означаваше край на оризовите полета. По стръмното носачите доста заклатушкаха. Цялото възвишение бе осеяно с малки зелени могилки — съвсем нагъсто една до друга, — така че земята изглеждаше надиплена като пясъчен бряг след отлив. Тази гледка също й бе позната, защото подобни места бяха виждали на влизане и излизане от всяко селище. Това бе гробище. Сега вече знаеше защо носачите й показаха арката на върха на хълма — тя бележеше края на пътуването им.
Минаха под арката и носачите спряха, за да разменят местата си и да прехвърлят товара от едното на другото рамо. Един от тях избърса потното си чело с мръсен парцал. Пътечката изви надолу. От двете й страни щръкнаха бедняшки къщи. Вече се спускаше здрач. Най-неочаквано носачите пак се разприказваха, този път доста възбудено, и рязко положиха паланкина встрани от пътя, до една ограда, като едва не я събориха. След миг разбра какво ги е стъписало и накарало да спрат, но не и да млъкнат: край тях минаха четирима селяни, забързани и смълчани, понесли съвсем нов ковчег, още небоядисан, и бялото му дърво блестеше в плъпналия сумрак. Сърцето на Кити лудо заблъска в гърдите. Ковчегът отмина, но носачите не помръднаха, сякаш безсилни да продължат. Ала някой се провикна отзад и те пак поеха. Закрачиха мълчешком.
След още няколко минути рязко свиха и минаха през една разтворена порта. Поставиха паланкина на земята. Бяха пристигнали.
XXXI
Разтворената порта водеше към бунгало и Кити влезе в гостната. Поседна, докато кулитата в разлюляна от изнемога редица се заеха да внасят багажа. От двора Уолтър се разпореждаше къде какво да поставят. Тя взе да се унася от ужасната умора, когато непознат глас я сепна:
— Може ли да вляза?
Призля й. Беше така изнемощяла, че само мисълта за среща с непознат човек я раздразни. Дългата ниска стая бе осветена от една-единствена лампа и мъжкият силует изплува в мрачината с протегната за поздрав ръка.
— Казвам се Уодингтън. Помощник съм на комисаря.
— О, митниците. Зная, казаха ни, че сте тук.
На тази мъждееща светлина тя можеше да установи само, че Уодингтън е нисък слаб мъж, не по-висок от нея, плешив, с дребно кьосаво лице.
— Живея в самото подножие на хълма, но от пътя, по който сте пристигнали, моята къща не се вижда. Знаех си, че ще дойдете капнали от умора и няма да ви е до гостуване, затова съм поръчал тук да донесат вечерята и, разбира се, се самопоканвам.
— Много мило от ваша страна.
— Ще видите, че готвачът не е лош. Задържах за вас цялата прислуга на Уотсън.
— Уотсън е мисионерът, така ли?