Выбрать главу

— Да. Беше много приятен човек. Ако желаете, утре ще ви заведа на гроба му.

— Наистина, много сте мил — усмихна се Кити.

В този миг влезе Уолтър. Уодингтън му се беше представил вече и сега отново се обърна към него:

— Току-що казвах на съпругата ви, че се каня да вечерям с вас. Откак умря Уотсън, няма с кого дума да обеля, освен, разбира се, с монахините, но с моя френски едва-едва се разбираме, а за разговор и дума да не става. Освен това кръгът от теми, по които може да се беседва в тяхната компания, е крайно ограничен.

— Казах на момчето да донесе нещо за пийване — обади се Уолтър.

Слугата донесе уиски и сода. Кити забеляза, че Уодингтън с лека ръка напълни чашата си догоре. Начинът, по който й се представи, и непринуденото му сладкодумие я наведоха на мисълта, че не е съвсем трезвен.

— За наше здраве — каза той, а след това се обърна изцяло към Уолтър. — Хубава работа сме ви приготвили тук. Всички мрат като мухи. Съдията е вдигнал ръце и полковник Ю, офицерът, който командва войската, едва възпира войниците си от грабежи. Ако не се вземат спешни мерки, много скоро всички ще бъдем изклани в леглата. Опитах се да убедя монахините да се махнат, но те отказаха, защото много държат да станат мъченици. Глупави жени.

Уодингтън беше общителен човек, а в гласа му се долавяше някакъв лек присмех, който неволно развеселяваше слушателите.

— А вие защо не си тръгнахте? — попита Уолтър.

— Ами какво да ви кажа, половината ми хора измряха, а другата половина са на път да ги последват. Все някой трябва да остане и да удържа положението, нали така?

— Ваксиниран ли сте?

— Да. Уотсън ме ваксинира. Той и себе си ваксинира, но това не му помогна. Горкият човечец! — Уодингтън се обърна към Кити, дребното му смешно лице се беше сгърчило в усмивка. — Мисля, че ако вземете необходимите предпазни мерки, опасността не е кой знае каква. Млякото и водата трябва да се преваряват и в никакъв случай да не се ядат сурови плодове и зеленчуци. Случайно да носите грамофонни плочи?

— Не, мисля, че не — отвърна Кити.

— Жалко. Така се надявах, че вие поне ще донесете. От сума време не съм получавал нова плоча, а старите са ми втръснали до смърт.

Момчето влезе да попита дали да донесе вечерята.

— Няма да се преобличате за вечеря, нали? — попита Уодингтън. — Моят прислужник умря миналата седмица, а новият е кръгъл глупак, така че аз вече не се преобличам за вечеря.

— Аз ще отида поне шапката си да сваля — обади се Кити.

Нейната стая беше до гостната, в която се бяха разположили. Като влезе, видя, че вътре няма почти никакви мебели. Прислужницата бе коленичила на пода до лампата и разопаковаше дрехите й.

XXXII

Трапезарията беше малка и почти изцяло заета от огромната маса в средата. По стените висяха гравюри с библейски сюжети и старинни ръкописи.

— Мисионерите обичат големите маси — поясни Уодингтън. — Заплатата им пораства с всяко ново дете и затова, като се оженят, купуват по една голяма маса, та да има място за цялата челяд.

От тавана висеше голяма парафинова лампа, така че Кити може по-добре да огледа Уодингтън.

Плешивата му глава я бе подлъгала да го вземе за вече улегнал мъж, но сега видя, че няма и четирийсет. Под високото обло чело лицето му изглеждаше малко, но бе съвършено гладко и свежо — грозно като на маймуна, но с грозота, нелишена от чар; с една дума, смешно лице. Чертите му, носът и устата бяха като на дете, очите му също бяха малки и много светлосини, с тънки руси вежди. Приличаше на възрастен хлапак. Щедро се черпеше с уискито и трезвостта му се изпаряваше с минути.

Но погълнатия алкохол не го направи агресивен, напротив, стана по-весел и заприлича на сатир, откраднал винения мях на задрямал овчар.

— Между другото, какво става с Таунзенд? — ненадейно попита той. — Него ли гласят за губернатор?

Кити почувства как цялата пламна, но, слава Богу, Уолтър не я и погледна.

— Няма да се учудя — отвърна той.

— Таунзенд е от онези, дето умеят да си пробиват път.

— Познавате ли го? — попита Уолтър.

— Да, мисля, че го познавам доста добре. Веднъж ни се наложи да пътуваме заедно из страната.

От отсрещната страна на реката се дочуха удари на гонг и свистене на фишеци. Там, толкова близо до тях, големият град се бе стаил в предсмъртен ужас и смъртта, внезапна и безпощадна, сновеше из криволичещите улички. Но Уодингтън отклони разговора към Лондон и най-вече към театрите му. Знаеше всяка постановка, която се играе в момента, и побърза да им разкаже всички пиеси, които бе гледал по време на последната си отпуска в Англия. Смееше се гръмогласно, като повтаряше хумореските на комедиантите, и въздишаше при спомена за оперетните красавици. Не без гордост се похвали, че негов братовчед се оженил за една от тези превъзнасяни звезди. Той самият бил обядвал веднъж с нея и тя му подарила снимката си, но ще им я покаже, когато дойдат да му гостуват в митническото комендантство.

Уолтър наблюдаваше госта си с хладни иронични очи, но явно се забавляваше и затова направи опит да покаже светски интерес към неща, от които, както Кити добре знаеше, нямаше и понятие. Върху устните му заигра едва забележима усмивка, но неизвестно защо Кити се вцепени от страх. В къщата на този умрял мисионер, кацнала над покосения от заразата град, като че ли бяха навеки откъснати от света. Три самотни създания, без нищо да ги свързва взаимно.

Навечеряха се и Кити се изправи.

— Разрешете ми да ви кажа лека нощ. Лягам си.

Тръгвам си, сигурно и докторът копнее за креват — каза Уодингтън. — Утре трябва отрано да сме на крак.

Той се сбогува с Кити. Стоеше здраво на нозете си, но очите му горяха с несвойствен блясък.

— Ще дойда да ви взема — обърна се той към Уолтър, — за да ви представя на съдията и на полковник Ю, а след това може да отидем и до манастира. Здравата ще има да поработите, уверявам ви.

XXXIII

Нощта бе мъчителна за Кити. Присъниха й се необикновени неща. Носеха я в паланкин, който се поклащаше при всеки несигурен разкрач на кулитата. Влизаше в градовете — огромни и мрачни, — където хората се тълпяха около нея и любопитно я зяпаха. Улиците бяха тесни и криви, а случеше ли се да мине покрай някой дюкян с интересни джунджурии, всички замираха — и продавачи, и клиенти. Като се приближи до мемориалната арка, чудовищният фантастичен силует отведнъж като че ли оживя и причудливите му контури се разшаваха като преплетените ръце на индуски бог и докато минаваше отдолу, тя долови ехото на присмехулен кикот. Но в един момент отнякъде изникна Чарли Таунзенд, приближи се към нея, прегърна я, свали я от паланкина и й каза, че е станала неприятна грешка, че тя трябва да му прости некоректното държане, че той е сбъркал, разбрал е колко много я обича и не може да живее без нея. Усети целувките му върху устните си и заплака от радост, попита го защо е постъпил така жестоко, но вече знаеше, че отговорът няма никакво значение. И тогава някакъв дрезгав, отчаян вик ги раздели и мълчаливо забързани, между тях се занизаха дрипави, синьодрехи кулита, нарамили ковчег.

Събуди се ужасена.

Бунгалото се намираше точно по средата на стръмен склон. От прозореца се виждаше реката в подножието, а отсреща — градът. Току-що се бе зазорило и пелени от бяла мъгла се надигаха от реката и забулваха закотвените една до друга джонки, които стояха наредени като грахови зърна в шушулка. Бяха стотици — глухи и загадъчни в призрачния сумрак, сякаш с омагьосан екипаж, защото не сън, а нещо странно и зловещо като че ли ги бе вкаменило и обезмълвило.

Развидели се, слънчевите лъчи докоснаха мъглата и подобно на топящ се сняг, тя заблестя с кристални звездички. Край реката тя вече се разкъсваше и силуетите на скупчените джонки с гъстата им гора от мачти, макар и смътно, все пак се долавяха, но нагоре по хълма мъглата се сгъстяваше в непрозирна стена. Не щеш ли, иззад белия облак израсна висока, мрачна и застрашителна крепост. Разкри се не от лъчите на всевиждащото слънце, а като че ли по волята на магически жезъл. Извиси се над реката като твърдина на жесток властелин варварин. Очевидно магьосникът работеше бързо, защото след миг изникнаха и бойниците на крепостта, след още малко из обагрената от жълтия блясък на слънцето мъгла тържествено изплуваха и едрите гроздове на зелени и жълти покриви. Огромни на пръв поглед, чудновати, причудливи и невъобразимо пищни, те като че ли бяха пръснати без ред и цел или пък редът, ако такъв съществуваше, бе станал неуловим за простото око. Не крепост бе това, нито пък храм, а вълшебният дворец на божествен император, непристъпен за простосмъртните. Въздушен, ефирен, фантастичен, той не можеше да бъде съграден от човешка ръка, бе творение на съня.