Посочи обувките му с пръст и той понечи да ги сложи, но заразен от нейната тревога, нервно и непохватно ги замъчи без успех, пък му бяха и малко теснички. Тя въздъхна раздразнено и му подаде обувалка. После се загърна в кимоното си и с боси крака пристъпи към тоалетката. Косата й бе разрошена, но преди той да успее да завърже втората си обувка, вече се бе сресала. Подаде му сакото.
— Как да се измъкна?
— По-добре изчакай малко. Ще огледам дали навън е чисто.
— Едва ли е Уолтър. Никога не излиза от лабораторията си преди пет.
— Тогава кой?
Разговаряха шепнешком. Цялата трепереше и той си помисли, че ако се случи да ги хванат натясно, тя сигурно ще загуби и ума, и дума, та от това още повече го доядя на нея. Като в къщата не е чак толкова безопасно, защо, по дяволите, й трябваше да му се кълне, че няма нищо страшно? Тя затаи дъх и сложи ръка на рамото му. Проследи погледа й. Бяха застанали с лице към прозорците, които гледаха към верандата. Щорите бяха спуснати. И двамата видяха как бялата порцеланова топка на бравата бавно се завъртя. Не бяха чули стъпки по верандата. Това безшумно движение всяваше ужас. Измина цяла минута, но не последва никакъв звук. След това забелязаха как със страховитостта на свръхестественото и бялата порцеланова топка на другия прозорец се превъртя по същия потаен, безшумен и ужасяващ начин. Всичко изглеждаше толкова страшно, че нервите на Кити не издържаха и тя отвори уста да изпищи, но щом видя това, той бързо протегна ръка и викът й заглъхна между пръстите му.
Тишина. С отмалели колене се опря на гърдите му. Той стоеше със смръщено чело и стиснати устни, но в един момент се уплаши, че тя може да припадне и затова я взе на ръце и я сложи да седне на леглото. Бе побеляла като платно, а и неговите страни, въпреки загара, светеха от бледност. Той остана неподвижен, без да откъсва вцепенения си поглед от порцелановата топка. И двамата мълчаха. Тогава забеляза, че тя плаче.
— За Бога, недей — прошепна той раздразнено. — Ако ни хванат, хванат ни. Ще отричаме, и толкоз.
Тя потърси кърпичката си с очи и когато разчете смисъла на блуждаещия й поглед, той взе ръчната чанта и й я подаде.
— Къде ти е шапката?
— Оставих я долу.
— О, Боже!
— Слушай, ела на себе си. Няма начин да е Уолтър. Защо, по дяволите, ще се връща по това време? Никога не си идва за обяд, нали така?
— Никога.
— Обзалагам се, на каквото кажеш, че е била прислужницата ти.
Тя вдигна очи към него и нещо като усмивка пробягна по устните й. Плътният му гальовен глас я поуспокои; тя взе ръката му и страстно я притисна към себе си. Той й даде още миг да се съвземе окончателно.
— Виж какво, не можем да останем тук вечно — обади се той. — Стегни се, излез на верандата и огледай наоколо.
— Няма да мога.
— Имаш ли бренди тук, в стаята?
Тя поклати глава. Той сбърчи недоволно чело. Раздразнението му растеше и от това, че той просто не знаеше как да постъпи. Изведнъж Кити се вкопчи в ръката му още по-отчаяно.
— Ами ако Уолтър чака отвън?
Лицето му се изкриви във вяла, насилена усмивка, но гласът му запази гальовния си красноречив тон, в чието магическо въздействие бе напълно убеден.
— Надали, Кити, бъди по-смела. Не е бил твоят съпруг. Ако се беше върнал и забелязал чуждата шапка в хола, щеше веднага да изтича горе и като види, че спалнята ти е заключена, сигурно щеше да вдигне врява до Бога. Бил е някой от слугите, повярвай ми. Само китаец може да завърти бравата така безшумно.
Думите му сякаш я поободриха.
— Не е приятно, дори да е била само прислужницата.
— Тя може да бъде подкупена, а ако се наложи — и сплашена. Изгодите на правителствения чиновник не са много, но доколкото ги има, вършат работа.
Сигурно е прав, помисли си тя, надигна се, обърна лице към него и протегна ръце. Той я взе в обятията си и я целуна по устните. Така страстно, чак болезнено. Обожаваше го. Той я пусна и тя отиде до прозореца. Извади болта, с който се заключваха щорите, поповдигна ги и погледна навън. Не се виждаше жива душа. Излезе на верандата, надникна в стаята на мъжа си, след това в собствения си будоар. Нямаше никого. Върна се в спалнята и му даде знак.
— Никой.
— Почвам да си мисля, че всичко е било зрителна измама.
— С тези неща шега не бива. Бях съвсем примряла. Изчакай ме в будоара. Обувам се и идвам.
II
След пет минутки и двамата седяха в будоара й. Той пушеше.
— Какво ще кажеш за малко бренди и сода?
— Разбира се, сега ще позвъня.
— Няма да ти навреди, ако и ти пийнеш малко.
Момчето се появи, тя му поръча да донесе бренди и го отпрати.
— Обади се в лабораторията и попитай дали Уолтър е там — обърна се тя към него. — Там не познават гласа ти.
Той взе слушалката и помоли да го свържат с въпросния номер. Попита дали доктор Фейн е там, после затвори.
— От обяд насам не се е появявал — каза той. — Попитай момчето дали не се е връщал.
— Не смея. Ще излезе ужасно неловко, ако се е връщал и аз не знам.
Момчето донесе напитките и Таунзенд побърза да се обслужи. Предложи и на нея, но тя отказа.
— Какво ще правим, ако е бил Уолтър? — попита Кити.
— Може би ще предпочете да си мълчи.
— Уолтър ли? — скептично попита тя.
— Винаги ми е правил впечатление на доста стеснителен човек. Нали знаеш, има мъже, които не понасят сцени. Той е достатъчно разумен, за да знае, че от скандали полза няма. Аз изобщо не мисля, че е бил Уолтър, но дори и да е бил, според мен няма да предприеме нищо. Просто ще се направи, че не знае.
Кити се замисли.
— Той много ме обича.
— Толкоз по-добре. Значи ще ти е по-лесно да го залъжеш.
И Таунзенд се усмихна с онази очарователна усмивка, на която тя въобще не можеше да устои. Това бе една бавна усмивка, която тръгваше от ясните му сини очи и като лавина набираше скорост по пътя към красивите му устни. Имаше ситни бели равни зъби. Усмивката му беше подчертано чувствена и от нея сърцето й се разтапяше, а тялото й омекваше.
— Не ме интересува кой знае колко — неочаквано се развесели тя. — За нищо не съжалявам.
— Вината беше моя.
— Защо дойде? Много се изненадах, като те видях.
— Повече не издържах.
— Ах, ти.
Леко се наведе към него, страстно впила тъмните си блестящи очи в неговите, с устни, леко разтворени от желание. Прегърна я. Тя се отпусна назад и унесено въздъхна.
— Нали знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен.
— С теб съм толкова щастлива. Бих искала и аз да те направя така щастлив.
— Вече не те е страх, нали?
— Мразя Уолтър — отвърна тя.
Таунзенд знаеше как да реагира на тези й думи и затова я целуна. Мекото й лице помилва неговото.
Но той улови китката й, на която имаше малък златен часовник, и се втренчи в него.
— Знаеш ли какво трябва да направя сега?
— Да изчезнеш — усмихна се Кити.
Той кимна. Остана плътно притисната към него още миг, но тялото й усети неговата припряност и тя побърза да се отдръпне.
— Не бива да си занемаряваш работата. Хайде, тръгвай.
В такива случаи той не пропускаше да пококетничи.
— Много бързаш да се отървеш от мене — подхвърли небрежно.
— Знаеш, че ненавиждам часа, в който си тръгваш — отвърна тя с тих, дълбок и сериозен глас. Видимо поласкан, Таунзенд се изсмя приглушено.
— Забрави за нашия загадъчен посетител. Недей размътва хубавата си главица. Сигурен съм, че е била прислужницата. А ако все пак се забърка някаква каша, бъди уверена, че аз ще те измъкна от нея чиста и невредима.
— Голям опит ли имаш?
На лицето му цъфна весела и самодоволна усмивка.
— Не, но имам здравомислеща глава, или поне така си въобразявам.
III
Тя излезе на верандата и се загледа след него. Помаха й. Съзерцавайки отдалечаващата се фигура, я обзе трепетно задоволство; четирийсет и една годишен, той все още имаше гъвкавото тяло и пружиниращата походка на младо момче.