Вторачена пред себе си, Кити бе притиснала длани към гърдите си и леко отворила уста, сякаш въздух не й достигаше, а сълзите обливаха сърцето й. Никога не се бе чувствала така: на сърцето й бе леко, плътта й се бе стопила и тя стоеше като чист дух. Това е красотата. И тя я пое, както богомолец поема с уста нафората, която е Бог.
XXXIV
Уолтър излезе рано сутринта, върна се на обяд само за половин час и след това чак за вечеря. Кити прекара деня в потискаща самота. Няколко дни изобщо не си показа носа навън. Беше много горещо и тя прекарваше почти целия си ден излегната в шезлонг до разтворения прозорец, като напразно се опитваше да чете. Ослепителната обедна светлина бе лишила вълшебния дворец от всякаква тайнственост и го бе превърнала в един от храмовете край градската стена — крещящо ошарен, в плен на разрухата. Но понеже веднъж го бе зърнала в екстаз, той вече никога не можеше да изглежда обикновен в нейните очи — много често при изгрев или залез, или пък късно нощем, тя успяваше отново да улови нещичко от предишната му красота. Това, което й се бе привидяло като непревземаема твърдина, бе всъщност градският зид — мрачен и масивен, върху който погледът й често почиваше. Зад зъберите му лежеше градът, склещен в смъртната хватка на холерата.
Дочуваше, че там стават ужасни неща. Не от Уолтър, който рядко й проговаряше, но все пак отвръщаше на въпросите й с иронично нехайство, от което тръпки я полазваха, а от Уодингтън и от прислужницата си. Всеки ден отнемал живота на най-малко сто души, а от заразените нямало нито един оцелял; извадили божествата от опустелите храмове насред улиците; заградили ги с дарове, правели жертвоприношения, но бедствието не напускало града. Хората измирали така бързо, че не сварвали да ги погребат. В някои къщи всички до един били покосени и нямало жив роднина да ги зарови. Добре поне, че командващият бил много кадърен човек и единствено здравата му десница предпазвала града от бунтове и грабежи, които са неизменна част от шествието на поголовната гибел. Той изпращал войниците си да заравят останалите без роднини жертви на холерата и сам застрелял един офицер, който се осмелил да нахълта в заразена къща.
Кити изтръпваше при тези разкази, сърцето й замираше и крайниците й изстиваха. Разбира се, много е лесно да се каже, че ако се взимат предпазни мерки, опасността е минимална. И все пак тя живееше в страх. Обмисляше най-невероятни планове за бягство. За да се махне, бе готова да тръгне ей така, без нищичко, освен дрехите на гърба си, само и само да стигне до безопасно местенце. Помисли дори да се остави на милосърдието на Уодингтън, като му разкаже всичко и го помоли да й помогне да се върне в Хонконг. Ако падне на колене пред съпруга си и му признае, че е уплашена до смърт, той може би ще прояви малко човещина и ще се съжали над нея, въпреки че сигурно я мрази.
Но това бе немислимо. Дори да избяга, къде би могла да отиде? Не при майка си, разбира се, защото тя много скоро ще й даде да разбере, че като я е омъжила, е разчитала да се отърве от Кити, а освен това със сигурност не желаеше да отиде при майка си. Искаше да отиде при Чарли, но пък той не я искаше. Знаеше какво ще й каже, ако се появи ненадейно при него. И тя отново видя смръщеното му лице и суровата твърдост зад привидно пленителния поглед. Трудно ще му бъде да намери мили думи. Тя сви ръце в юмруци. Би дала всичко, за да го унижи така, както той я бе унижил. Понякога в яростта си съжаляваше, дето не остави Уолтър да се разведе с нея, защото чувстваше, че е готова да провали живота си, стига с това да провали и неговия. Някои от нещата, които й бе казал, още я караха да се черви от срам и яд.
XXXV
Щом остана насаме с Уодингтън, тя умишлено насочи разговора към Чарли. Уодингтън бе споменал за него вечерта при пристигането им. Тя се престори, че Чарли е само познат на съпруга й.
— Никога не ми е бил симпатичен — каза Уодингтън. — Винаги съм го смятал за голям досадник.
— Вие сте много взискателен — подхвърли Кити с незаангажирания и шеговит тон, който бе усвоила до съвършенство. — Аз пък го смятах за най-симпатичния и харесван човек в цял Хонконг.
— Зная, че е така, и това е неговият номер. Симпатичността е наука, измислена от самия него. С когото и да говори, умее да го предразположи така, че оня мигом да повярва в думите на мистър Таунзенд. Винаги е готов да услужи, особено когато това не му струва нищо, а пък ако не иска да ти услужи, ще те убеди, че молбата ти е просто извън границите на възможното.
— Звучи очарователно.
— Чарът, когато е гол и неподплатен, бързо почва да дотяга, поне аз мисля така. И разликата добре се усеща, когато след един Чарли ти се случи да побеседваш с човек не така пленителен, но затова пък по-прям. Познавам Чарли Таунзенд от дълги години и един-два пъти съм го сварвал без коронната му маска — не забравяйте, аз никога не съм бил важна клечка, само редови чиновник в митницата, — но оттогава знам, че на този свят не съществува човек, за когото Чарли Таунзенд би дал и пукната пара.
Удобно излетната в шезлонга си, Кити го погледна с усмивка в очите. Взе разсеяно да върти венчалния си пръстен.
— Той, разбира се, ще напредне. Знае всички стълбички, които водят към целта. Сигурен съм, че преди да умра, ще имам удоволствието да се обръщам към него с „ваше превъзходителство“ и да скачам на крака, щом се случи да влезе в стаята ми.
— Повечето хора смятат, че успехът му е заслужен. Смятат го за способен.
— Способен ли? Що за измишльотина! Та той е толкова глупав. Създава впечатлението, че притежава остър ум и поради това работи с лекота и замах. Нищо подобно! Претрепва се от работа, натяга се повече и от жълтите чиновници.
— Тогава откъде с дошло впечатлението, че е умен?
— На този свят има много глупави хора, но когато някоя високопоставена личност свойски ги потупа по гърба и им повтори няколко пъти, че ще направи всичко възможно за тях, те веднага са готови да го провъзгласят за голям умник. А, разбира се, заслуга има и неговата съпруга. Виж, за нея мога да кажа, че е способна жена. Умът й е като бръснач и ако я слуша човек, никога няма да сбърка. Докато тя стои зад Чарли Таунзенд, той едва ли ще направи грешка, а това е най-важното нещо, когато се домогваш до административна кариера. Там не търсят умни мъже, защото умните мъже са хора с идеи, а идеите са извор на неприятности. Там търсят мъже с чар и такт, на които може да се разчита, че не ще се провинят. О, да, няма никакво съмнение, че Чарли Таунзенд ще стигне до върха на стълбата.
— Чудя се защо го мразите.
— Не го мразя.
— Но повече харесвате жена му, така ли? — усмихна се Кити.
— Аз съм дребна риба, при това със старомодни възгледи, и харесвам жени с изискани обноски.
— Хубаво би било и тоалетите й да са така изискани, както и обноските й.
— Не се ли облича с вкус? Не ми е направило впечатление.
— Чувала съм, че те двамата много се разбират — подметна Кити като го стрелкаше през миглите си.
Той е силно привързан към нея, за това поне не мога да си кривя душата. Дори смятам, че тази негова привързаност е единственото му достойнство.