— Личи си, че нямате много добро мнение за него.
— Той, разбира се, обича да флиртува, когато му падне, но никога не стига по-далеч от това. Достатъчно е хитър, за да знае, че всяка продължителна връзка носи неприятности. А освен това не е страстен мъж, просто е суетен. Обича да бъде обект на възхищение. Сега е понапълнял, пък и навърши четирийсет, разбира се, за възрастта си изглежда чудесно, но наистина беше много хубав, когато за първи път се появи в Хонконг. Често съм чувал жена му да го поднася за небивалия му успех сред дамите.
— Тя май не гледа сериозно на неговите връзки.
— О, не, знае, че той никога не се задълбочава. Винаги е казвала, че с удоволствие би се сприятелявала с нещастните обожателки на Чарли, ако не беше трогателната им глупост. Казваше още, че не се чувства поласкана от факта, че Чарли се забърква само с ужасно елементарни жени.
XXXVI
Когато Уодингтън си отиде, Кити се замисли над небрежно подхвърлените думи. Беше й много неприятно и едва успя да прикрие обидата си. Стана й болно, когато осъзна, че всичко това е самата истина. Тя знаеше, че Чарли е глупав и суетен, жаден за ласкателства, припомни си и нескриваното задоволство, с което й разправяше историйки, с цел да й покаже острия си ум. Страшно се гордееше с дребните си хитрости. Колко евтина е тогава тя самата, щом така безрезервно бе отдала сърцето си на такъв мъж само заради красивите му очи и хубавата му фигура! Искаше й се да го презира, защото само омразата не стига, омразата винаги граничи с любовта. Начинът, по който се отнесе с нея, би трябвало да й отвори очите. Уолтър винаги го е презирал. О, да можеше да го забрави веднъж завинаги! А жена му — и тя сигурно го е занасяла за очевидното увлечение на горката Кити по него. Дороти, разбира се, би желала да се сприятели с нея, но нещастната Кити е толкова елементарна. Кити се подсмихна: как само би се възмутила майка й, ако знаеше, че се отнасят така с дъщеря й.
Но нощем тя пак него сънуваше. Усещаше ръцете му около тялото си и устните й изгаряха от пламенните му целувки. Какво от това, че е пълен и четирийсетгодишен? Отмаляла от копнеж, тя тихичко се изсмя на снобизма му, при мисълта за детинската му суетност сърцето й се разнежи още повече — тя щеше да го разбира и да го утешава. Когато се събуди, лицето й бе обляно в сълзи.
Недоумяваше как така плаче в съня си и защо всичко й се струва толкова трагично.
XXXVII
Кити и Уодингтън се виждаха всеки ден. След работа той се отбиваше в бунгалото на Фейнови и само след седмица двамата се сближиха така, както при други обстоятелства не биха се сближили за цяла година. Веднъж, когато Кити му подхвърли, че без него би била загубена в Мей Дан Фу, той й отвърна през смях:
— Виждаш ли, ние с вас двамата сме единствените хора тук, кротко и спокойно стъпили на земята. Монахините витаят в рая, а мъжът ви броди в мрак.
Въпреки че се изсмя безгрижно, по-късно тя се замисли над думите му. Непрестанно усещаше как малките му, засмени сини очи изучават лицето й с дружелюбно, но все пак притеснително внимание. Вече бе разбрала, че Уодингтън е човек с много проницателен ум, и все й се струваше, че на отношенията й с Уолтър той гледа с някакво нездраво любопитство. Мъчеше се да го заблуди и това я забавляваше. Харесваше го и знаеше, че Уодингтън също е приятелски настроен към нея. Не беше нито забавен, нито остроумен, но простичките му хапливи приказки й допадаха, а плешивата му глава с вечно ухилена, смешна момчешка физиономия придаваше на всяка от забележките му подчертано хумористичен оттенък. Години наред бе живял из чужди земи, често без нито един белокож наоколо, и личността му се бе развила, неспъвана от каквито и да било предразсъдъци. Бе изтъкан от чудатости и мании. Разговаряше с живителна откровеност. Гледаше на живота е насмешка и язвително се подиграваше на цялата хонконгска колония, присмиваше се и на китайските чиновници в Мей Дан Фу, и на холерата, която погубваше града. Всяка история, била тя трагична или героична, зазвучаваше малко смешно в неговите уста. За двайсетте години, прекарани в Китай, той бе насъбрал сума ти анекдоти, от които човек можеше да заключи единствено, че светът е много нелепо, непонятно и неудобно място за живеене.
Въпреки че отричаше да е познавач на китайската култура (твърдеше, че всички синолози до един са откачени), говореше езика със завидна лекота. Четеше малко и познанията си черпеше предимно от разговори. Често забавляваше Кити с легенди и случки от китайската история или сюжети от китайската литература и въпреки че ги разказваше с присъщата за стила му насмешливост, личеше си, че ги познава и разбира. На Кити й се струваше, че може би несъзнателно е възприел китайското схващане: европейците са варвари, а начинът им на живот — глупав; единствено в Китай разумният човек можел да открие смисъла на живота, защото в Китай има храна за размисъл. До този момент Кити беше чувала да се повтаря само едно: китайците са извратени, нечистоплътни и отвратителни. Имаше чувството, че някой е повдигнал крайчеца на завесата и тя е надзърнала в неочаквано пъстър и пълен свят.
Уодингтън седеше до нея, говореше, смееше се и пиеше.
— Не ви ли минава през ум, че попрекалявате с пиенето? — попита го веднъж Кити без заобикалки.
— Това е моето удоволствие — отвърна й той. — Пък и алкохолът предпазва от холерата.
На тръгване обикновено биваше пиян, но не му личеше. Развеселяваше се, без да става неприятен.
Една вечер Уолтър се върна по-рано от обикновено и го покани да остане на вечеря. И тогава се случи нещо странно. Ядоха първо супа, после риба, а с пилето момчето поднесе и прясна салата.
— Боже Господи, да не мислите да ядете от това? — извика Уодингтън, като видя че Кити посяга към салатата.
— Ами че ние го ядем всяка вечер.
— Жена ми обича салата — обади се Уолтър.
Купата бе поднесена на Уодингтън, но той поклати глава.
— Благодаря, още нямам намерение да се самоубивам.
Уолтър се усмихна мрачно и си взе. Уодингтън не каза нищо повече, всъщност умълча се — нещо съвсем непривично за него — и веднага след вечеря си тръгна.
Наистина те всяка вечер ядяха салата. Два дни след пристигането им готвачът, с присъщата на всички китайци небрежност, постави купа салата на масата и съвсем машинално Кити си отсипа в чинията. Уолтър бързо се наведе към нея.
— Не бива да ядеш това. Защо ли го донесе момчето, трябва да е полудяло.
— Защо не? — попита Кити, като го погледна право в очите.
— Поначало е опасно, а сега е направо лудост. Това ще те погуби.
— Нали затова съм тук — отвърна Кити и започна хладнокръвно да яде от салатата. Сама недоумяваше откъде се взе у нея този кураж. Гледаше Уолтър подигравателно и в един миг й се стори, че той леко пребледня, но когато му поднесоха салатата, също си взе. Като видя, че не отказват, готвачът започна редовно да им прави прясна салата и всеки ден, играейки си със смъртта, те ядяха. Глупаво беше да се поема такъв риск. Кити, която изпитваше истински ужас от болестта, ядеше салатата с чувството, че жестоко си отмъщава на Уолтър и в същото време се надсмива над собствения си отчаян страх.
XXXVIII
В деня след тази случка Уодингтън пристигна следобеда в бунгалото както обикновено, постоя известно време и после покани Кити да се разходят навън. Откакто бе пристигнала, тя нито веднъж не бе излизала от къщата и затова прие с радост.
— Боя се, че местата за разходка не са кой знае колко много — каза той, — но за начало може да се изкачим на хълма.
— Там, където е арката ли? Тя се вижда от нашата тераса.
Едно от прислужващите момчета им отвори тежката порта и те поеха по прашната пътека. Едва изминали няколко метра и Кити спря ужасена, сграбчи ръката на Уодингтън и извика:
— Погледнете!
— Какво има?
До стената, която ограждаше къщата с двора, един мъж се бе свлякъл и лежеше по гръб с разкрачени крака. Ръцете затулваха лицето му, парцаливи сини дрехи с многобройни кръпки покриваха тялото му, а от главата се виждаше само рошавата коса, типична за китайските просяци.