— Май че е умрял — каза Кити.
— Умрял е. Хайде, елате, гледайте на другата страна. Ще го преместя на връщане.
Но Кити трепереше така силно, че не можеше да помръдне от мястото си.
— За пръв път виждам мъртвец.
— Тогава побързайте да свикнете с гледката, защото, преди да се махнете от това весело курортче, ще има да видите още много.
Той я хвана за ръка и я притегли към себе си. Повървяха известно време в пълно мълчание.
— От холерата ли е умрял? — попита тя накрая.
— Така предполагам.
Продължиха да се изкачват, докато стигнаха арката. Беше богато украсена. Невероятно, но по някаква ирония на съдбата стърчеше там като същински пътен знак сред околната пустош. Поседнаха под нея с лице към ширналата се равнина. Целият хълм бе осеян с малките зелени могилки на покойниците, безредно разхвърляни, като че ли отдолу е голяма блъсканица. Тясната пътечка се виеше като змия сред зелените оризови ниви. Показа се едно момченце, бавно поело към къщи на гърба на едър бивол, и още трима селяни със сламени шапки, които уморено се поклащаха под товара на огромните кошове. След задухата на деня изтерзаното сърце се отпускаше в меланхолична забрава под гальовната ласка на нежния вечерен полъх, разлюлял изопналата се пред погледа им шир. Но пред очите на Кити непрекъснато бе онзи проснат край зида просяк.
— Как можете да говорите, да се смеете, да пиете, когато навред всеки миг умират хора? — попита тя Уодингтън съвсем ненадейно.
Уодингтън не отговори. Обърна се и я погледна, след това я прегърна.
— Какво да ви кажа, това просто не е място за жена — обади се той с най-сериозен тон. — Защо не се върнете?
Тя го погледна косо изпод дългите си ресници и по устните й заигра бегла усмивка.
— Мислех, че при такива обстоятелства мястото на една жена е до съпруга й.
— Когато ми телеграфираха, че ще придружавате доктор Фейн, аз останах като гръмнат. След това обаче реших, че може би сте медицинска сестра и идвате да помагате. Очаквах да видя някоя от онези навъсени лелки, благодарение на които животът във всяка болница се превръща в същински ад. А когато влязох в бунгалото ви за първи път и ви видях да почивате приседнала на сламеника, щях да умра от почуда. Изглеждахте така крехка, бледа и уморена.
— Не можете да очаквате, че ще изглеждам по-добре след петдневно пътуване.
— Вие продължавате да изглеждате крехка, бледа и уморена и ако ми позволите… безкрайно отчаяна.
Кити не можа да прикрие червенината, която изведнъж я обля, но събра сили да се изсмее, и то колкото може по-безгрижно.
— Съжалявам, че не харесвате вида ми. Единствената причина, поради която изглеждам така отчаяна, е, че още на дванайсет години разбрах, че носът ми е въздълъг. Но да таиш несподелена мъка, също си има своите преимущества: не можете да си представите колко много красавци са копнеели да ме утешават.
Сините греещи очи на Уодингтън се спряха върху нея и тя разбра, че такива не му минават. Но тя нямаше нищо против това, стига и той да се преструва, че й вярва.
— Зная, че не сте женени от дълго време и затова реших, че сигурно все още сте лудо влюбени един в друг. Не можех и да си помисля, че той ще настоява да го придружите, и затова си казах, че вие просто сте отказали да останете сама.
— Това обяснение звучи правдоподобно — небрежно подметна Кити.
— Звучи, но не е.
Тя го изчака да продължи, съвсем примряла от това, което очакваше да чуе, защото добре познаваше проницателния му ум и прямия му език, но все пак бе любопитна да узнае какво има да й каже.
— Изобщо не мисля, че сте влюбена в съпруга си. Смятам, че не го обичате, а няма да се учудя ни най-малко и ако го мразите. Но едно е сигурно и то е, че се страхувате от него.
Тя извърна погледа си за миг. Не искаше Уодингтън да разбере, че думите му са я засегнали.
— Подозирам, че не сте в голям възторг от моя съпруг — каза тя с хладна ирония в гласа си.
— Аз го уважавам. Той е умен и твърд, а това, повярвайте ми, е много необичайно съчетание. Предполагам, че вие нямате никаква представа какво върши той тук, защото не смятам, че много-много споделя с вас. Ако изобщо има човек, който самичък да е в състояние да спре тази ужасна епидемия, това е той. Лекува болните, грижи се за почистването на града, опитва се да направи водата годна за пиене. Без страх ходи навсякъде и върши всичко. Постоянно рискува живота си. Привлякъл е полковник Ю за свой помощник, а сега го убеждава да остави и войската си на негово разпореждане. Не знам кака, но е успял да вдъхне надежда дори у съдията[11] и сега и старецът се опитва да направи нещо за общото благо. А жените от манастира се кълнат в него. Смятат го за герой.
— А вие?
В края на краищата, това не му влиза в задълженията, нали така? Той е бактериолог. Изобщо какво търси тук? Ако питате мен, не състраданието по агонизиращите китайци го е довело насам. Уотсън например беше по-различен. Той обичаше човешкия род. Въпреки че беше мисионер, за него нямаше значение дали са християни, будисти или конфуцианци, стигаше му, че са човешки същества. А вашият мъж не от човещина е тук, на него му е все едно дали сто хиляди китайци ще умрат от холера или не, нито пък е дошъл от интерес към науката. Защо всъщност е дошъл?
— Него трябва да питате.
— С интерес ви наблюдавам, когато сте заедно. Често се чудя как ли се държите, като останете насаме. Пред мен и двамата играете и трябва да ви кажа, че играете ужасно зле. Ако това е върхът на актьорските ви възможности, знайте, че и за селска сцена не ставате.
— Не разбирам за какво говорите — усмихна се Кити нехайно, добре знаейки, че не ще го заблуди.
— Вие сте много хубава жена. Странно, че съпругът ви почти не ви поглежда. Когато иска да ви каже нещо, сякаш използва не собствения си говор, а чужд.
— Не смятате ли, че просто не ме обича? — попита Кити с тих, пресипнал глас, неочаквано захвърлила лъжовното си лекомислие.
— Не мога да кажа. Не мога да кажа дали го изпълвате с отвращение, от което тръпки го побиват при всяка близост, или с пламтяща любов, която по неизвестни причини той не желае да разкрие. На няколко пъти съм си задавал въпроса дали пък и двамата не сте дошли тук да се самоубиете.
Кити беше забелязала изумения поглед, с който Уодингтън изпитателно ги прониза пред купата със салата.
— Мисля, че отдавате прекалено голямо значение на няколко листенца салата — отвърна небрежно тя и се изправи. — Ще се връщаме ли? Убедена съм, че всичко давате за едно уиски със сода.
— Не сте героиня. Тук умирате от страх. Сигурна ли сте, че не искате да се махнете?
— А вас какво ви засяга?
— Ще ви помогна.
— И вие ли ще се хванете в капана на моята несподелена мъка? Я ме погледнете в профил. Не намирате ли, че носът ми наистина е въздълъг?
Той я погледна замислено с онзи остър ироничен блясък в светлите очи, но този път засенчен от несравнима нежност. Така дървото хвърля своята сянка върху бляскавата острота на бързоструйния поток. Кити се просълзи.
— Трябва ли да останете?
— Да.
Минаха под пищната арка и заслизаха надолу по хълма. Щом стигнаха до къщата, отново видяха тялото на мъртвия просяк. Уодингтън мигновено я улови за ръката, но тя се освободи. Спря се.
— Ужасно, нали?
— Кое? Смъртта ли?
— Да. Пред нея всичко останало изглежда така глупаво и маловажно. Като че ли не е човек. Сякаш никога не е бил жив. И като си помислиш, че преди години, не много отдавна, е бил момченце, което е тичало надолу по хълма с хвърчило в ръка.
И Кити не успя да потисне душащите я сълзи.
XXXIX
След няколко дни Уодингтън, с чаша уиски в ръка, започна да разказва на Кити за манастира.
— Игуменката е забележителна жена — поде той. — Монахините разправят, че принадлежи към един от най-прославените родове на Франция, но не ми казват кой, твърдят, че тя не обича да се говори за това.
11
Освен съдебните си задължения съдията в Китай е изпълнявал функциите на кмет или околийски управител, в зависимост от големината на селището. — Б. пр.