— Защо сам не я попитате, щом толкова ви интересува? — усмихна се Кити.
— Ако я познавахте, щяхте да разберете, че е жена, която не търпи недискретни въпроси.
— Наистина трябва да е забележителна, щом е успяла да ви вдъхне страхопочитание.
— Нося ви съобщение от нея. Помоли ме да ви кажа, че ако не ви е страх да пристъпите в самото сърце на епидемията, тя с голямо удоволствие ще ви разведе из манастира.
— Много мило наистина. Не знаех, че е осведомена за моето съществуване.
— Аз й споменах за вас. Отбивам се в манастира два-три пъти седмично, за да видя дали мога да им бъда полезен с нещо, изглежда, и вашият съпруг им е казал. Ако ще ходите, трябва да знаете, че те всички са изпълнени с неизмеримо възхищение към него.
— Католик ли сте?
Ехидните му очички светнаха и малкото му смешно лице се набръчка от напушилия го смях.
— Защо ми се хилите? — попита Кити.
— От Назарет може ли да излезе нещо добро?[12] Не, не съм католик. Числя се към англиканската църква, което по моему е най-благочестивият начин да прикриеш безбожието си. Когато игуменката пристигнала тук преди десет години, водела със себе си седем монахини, от които само три са останали живи. Виждате ли, и в най-добрите си години Мей Дан Фу не е бил място за отдих. Те живеят в самия център на града, в най-бедния квартал, заети са с тежък труд и не знаят какво е почивка.
— Нима са само три и игуменката?
— О не, надойдоха нови. Сега са шест. Когато още в началото на епидемията една от монахините умря от холера, на нейно място дойдоха две други от Кантон.
Кити потрепери.
— Студено ли ви е?
— Не, просто тръпки ме побиха изведнъж.
— Когато една монахиня напусне Франция, напуска я завинаги. Те не са като протестантските мисионери, които се връщат в родината си от време на време за по една година. Все си мисля, че това е най-трудното. Ние, англичаните, не сме силно привързани към страната си, всеки кът на земята можем да превърнем в свой дом, но французите, поне доколкото ги познавам, обичат родината си и когато са далеч от нея, страдат, сякаш вътре в тях нещо се къса. Те никога не се чувстват добре извън Франция. Жертвата, която са направили тези жени, винаги ми се е струвала много трогателна. Може би, ако бях католик, това нямаше да ми изглежда толкова чудно.
Кити го гледаше с безразличие. Не разбираше защо това малко човече така се е разчувствало и дори се запита дали пък не е просто поза от негова страна. Бе изпил доста уиски и може би вече беше пиян.
— Трябва да отидете и сама ще се уверите — продължи той с насмешлива усмивка, след като бързо прочете неизказаната й мисъл. — Не е толкова опасно, във всеки случай не повече, отколкото да ядеш пресни салати.
— Щом вие не се страхувате, защо трябва да се страхувам аз.
— Мисля, че ще ви бъде забавно. Там цари френски д
XL
Прекосиха реката със сампан. Паланкинът чакаше Кити на пристана. Тръгнаха нагоре по път, който водеше към шлюзите. Оттам минаваха и кулитата, които идваха чак тук за вода и шареха нагоре-надолу с огромни, закрепени на кобилица ведра, които се разплискваха от бързия им ход и земята бе цялата прогизнала като след проливен дъжд. Носачите на Кити им подвикваха да им сторят път.
— Сега, разбира се, търговията съвсем е замряла — обади се Уодингтън, който вървеше от едната й страна. — При нормални обстоятелства тук човек с мъка си пробива път сред кулитата, които пренасят всякакви стоки от и към закотвените долу джонки.
Улицата бе тясна и криволичеща, от което Кити изгуби всякаква представа за посоката на движение. Повечето дюкянчета бяха затворени. По време на пътуването си към Мей Дан Фу тя имаше време да свикне с мръсотията на китайските улици, но тук боклукът не беше събиран със седмици и вонята бе така непоносима, че тя запуши носа си с кърпичка. Любопитните погледи на тълпата я притесняваха, но сега забеляза, че само неколцина си дадоха труд да вдигнат равнодушни очи към минаващата бяла дама. Нямаше я обичайната навалица, минувачите — до един забързани и угрижени — се брояха на пръсти. Изглеждаха сплашени и примирени. От време на време из някоя къща долитаха гръмките удари на гонг и пискливата протяжна жалейка на други, неизвестни за нея инструменти: зад залостените й врати лежеше мъртвец.
— Пристигнахме — рече Уодингтън най-накрая.
Положиха паланкина на земята пред ниска порта, над която висеше кръст. Дълъг бял зид ограждаше манастира. Кити слезе. Уодингтън натисна звънеца.
— Не бива да очаквате великолепие, нали знаете? Те са ужасно бедни.
Отвори им една китайка и след като размени две-три думи с Уодингтън, ги покани в малка стаичка отстрани на дълъг коридор. В нея имаше голяма маса, покрита с карирана мушама, а покрай стената бяха наредени дървени столове. В единия край на стаята се виждаше гипсова статуя на Дева Мария. След миг влезе ниска, пълничка монахиня с грозновато лице, зачервени страни и усмихнати очи. Уодингтън я представи на Кити като сестра Сен Жозеф.
— попита тя, цялата сияеща, и добави, че игуменката идва.
Сестра Сен Жозеф не знаеше английски, а френският на Кити беше много беден; затова пък Уодингтън, без задръжки и без да се смущава от грешките си, не спираше да бъбри и да се шегува, а добродушната сестра се заливаше от смях. Веселото й невъздържано кискане доста учуди Кити. Тя смяташе, че монахините са винаги сериозни и може би затова този искрен детински смях направо я разнежи.
ХLI
Вратата се отвори някак си несвойствено, или поне така се стори на Кити — сякаш сама се завъртя на пантите си, — и игуменката влезе в стаята. Остана за миг на прага и тъжна усмивка заигра по устните й, като погледна ухилената сестра и изкривеното от смях лице на Уодингтън. След това пристъпи напред и подаде ръка на Кити.
— Мисис Фейн? За мен е голямо удоволствие да се запозная със съпругата на нашия добър и храбър доктор — рече тя на английски със силен френски акцент, но правилно произношение, и едва забележимо се поклони.
Игуменката без стеснение се взря в Кити. Гледаше я с възхищение и така открито, че продължителният й поглед не можеше да се нарече неприлично любопитен. Усещаше се, че това е жена, в чиито задължения влиза да си създава мнение за другите и която не смята, че за това е нужна хитрина. Любезно, но с достойнство тя даде знак на гостите си да седнат и сама зае един от празните столове. Сестра Сен Жозеф, която все още се усмихваше, но вече безмълвно, застана встрани от игуменката, малко зад нея.
— Зная, че вие, англичаните, обичате чай — каза игуменката, — затова съм поръчала да ни приготвят. Но трябва предварително да ви се извиня, че чаят ще бъде поднесен според китайския обичай. Зная, че мистър Уодингтън предпочита уиски, но уиски, боя се, не ще мога да му предложа.
Тя се засмя и в иначе тъжните й очи пробяга лека подигравка.
— О, майко, говорите, сякаш съм неизлечим алкохолик.
— Мистър Уодингтън, колко бих искала да дойдете един ден при мен и да ми кажете, че вече не пиете.
— Аз никога не пия и това мога да ви го кажа още сега, аз винаги преливам.
Игуменката се изсмя и преведе несериозната забележка на френски, за да я чуе и сестра Сен Жозеф. Тя задържа приятелски усмихнатите си очи върху него.
— Към мистър Уодингтън ние проявяваме снизхождение, защото на няколко пъти, когато оставахме без пукнат грош и нямахме с какво да нахраним сирачетата, той ни спасяваше от безизходицата.
Китайката християнка, която им бе отворила, сега влезе с поднос, върху който бяха наредени китайски чаши, чайник и малка чинийка с френски сладки.
— Трябва да опитате сладките — обади се игуменката, — защото сестра Сен Жозеф ги приготви тази сутрин специално за вас двамата.