И те продължиха да разговарят за най-обикновени неща. Игуменката попита Кити откога е в Китай и дали пътуването от Хонконг насам я е изтощило. Попита я дали е била във Франция и как понася тукашния климат. Банален приятелски разговор, на който обстановката и атмосферата в манастира придаваха особен чар. В гостната бе толкова тихо, та човек трудно можеше да повярва, че се намира в центъра на многолюден град. Тук цареше мир. И все пак епидемията върлуваше навред и само желязната воля на един войник, самият той едва ли не разбойник, успяваше да удържи ужасения и разбунен народ. Лазаретът на манастира бе препълнен с болни и умиращи войници и една четвърт от храненичките на монахините бяха мъртви.
Заинтригувана, без да знае точно от какво, Кити наблюдаваше сериозната дама, коя го я занимаваше с любезните си въпроси. Беше облечена в бяло от горе до долу, а върху нагръдника й пламтеше пурпурно сърце. Трудно бе да отгатнеш възрастта й — четирийсет или петдесет, но във всеки случай жена на средна възраст, с много малко бръчки върху гладкото бледо лице. Всъщност само достолепната й осанка, самоуверените обноски и изтънелите й силни и красиви ръце караха човек да смята, че тя не е вече млада. Лицето бе въздълго, с голяма уста и големи равни зъби; носът, макар и не малък, бе фин и чувствен. Но не друго, а очите под тънките черни вежди придаваха на лицето й напрегнати трагичен израз. Бяха много големи, черни и не точно студени, но спокойни, неподвижни и властни. От пръв поглед се виждаше, че на младини игуменката трябва да е била красива, но човек бързо разбираше, че тя е жена, чиято красота идва с годините и извисяването на духа. Гласът й бе дълбок и нисък, но овладян; и на английски, и на френски тя винаги говореше бавно. Но най-забележителното в нея бе властният й вид, макар и посмекчен от християнското милосърдие — държеше се като кралица. Намираше, че е съвсем естествено всички да й се подчиняват, но тя самата приемаше подчинението със смирение. Виждаше се, че е съвсем наясно със силата на църквата, която я е издигнала. Но Кити чувстваше, че въпреки външната й строгост тя е жена, способна да прояви човещина и търпимост към човешките слабости — по тъжната усмивка, с която изслушваше безочливите бръщолевения на Уодингтън, личеше, че тя притежава тънък усет за смешното.
Но в нея Кити бегло долови и една друга особеност, която обаче не успя да формулира — въпреки искрената й сърдечност и изящни маниери, които накараха Кити да се почувства като непохватна ученичка, игуменката запази значителна дистанция между себе си и останалите.
ХLII
— обади се сестра Сен Жозеф.
— Господинът е развалил вкуса си с манджурската кухня — отвърна игуменката.
Сестра Сен Жозеф побърза да стане пак сериозна и строга. Уодингтън, с дяволито пламъче в очите, посегна да си вземе една сладка.
— За да ви докажа колко сте несправедлива към мен, майко, готов съм да си разваля вкусната вечеря, която ме очаква.
Кити изобщо не проумя смисъла на разменените реплики.
— Ако мисис Фейн желае да разгледа манастира, за мен ще бъде удоволствие да я разведа. Игуменката се обърна към Кити с подканяща усмивка. — Съжалявам, че ще видите манастира сега, когато всичко е в пълен безпорядък. Работата е много, а сестрите не достигат. Полковник Ю настоя да предоставим лазарета си за болните му войници и затова сме преустроили трапезарията си в болница за нашите сирачета.
Тя застана до вратата, пусна Кити пред себе си и двете тръгнаха по дългите прохладни бели проходи, последвани от сестра Сен Жозеф и Уодингтън. Първо влязоха в голяма гола стая, където китайски девойки бродираха изящни шевици. Те всички се изправиха на крака при влизането на гостите и игуменката показа на Кити ръкоделията им.
— Продължаваме тези занимания въпреки епидемията, за да мислят по-малко за опасността.
След това влязоха във втора стая, където малки момиченца шиеха, подгъваха, тропосваха, а после и в трета: там млада китайка християнка се грижеше за най-малките. Те играеха шумно, но щом зърнаха игуменката, мигом я наобиколиха: две-тригодишни дребосъчета с черни очета и черни косици запротягаха ръчички към нея и взеха да се завират в полите на бялата й роба. Мила усмивка озари сериозното й лице, докато ги галеше и им говореше със слова, които в ушите на Кити прозвучаха като най-нежни ласки, въпреки че не знаеше и думичка китайски. Тя потрепери, защото в тези еднакво облечени жълтокожи, плосконоси създанийца имаше нещо почти нечовешко. Бяха направо отвратителни. Но игуменката стоеше сред тях като самото милосърдие. Като тръгна да излиза, те отказаха да я пуснат, дори задърпаха полите й по-силно, така че се наложи да им се поскара, макар и широко усмихната, и насила да разтвори малките им, вкопчени в нея пръстчета, за да се освободи. Беше ясно, че в тази едра жена те не виждаха нищо страшно.
— Разбира се, вие знаете — каза игуменката, докато прекосяваха някакъв проход, — че те са сирачета — родителите им са пожелали да се отърват от тях. Изплащаме им малка сума за всяко предадено ни дете, иначе те не биха си направили труда да ни ги водят, а просто биха ги захвърлили. — Тя се обърна към сестрата. — Идвал ли е някой с дете днес? — попита тя.
— Четирима.
— Сега с тази холера повече от всякога гледат да се отърват от ненужните си момиченца.
Тя показа на Кити спалните помещения, а след това минаха покрай една врата, на която пишеше Кити чу странни стонове и писъци на страдание, които сякаш не идваха от човешки същества.
— Няма да ви показвам лазарета — каза игуменката със спокоен тон. — Гледката е неприятна. — Но изведнъж като че ли й хрумна нещо. — А може би доктор Фейн е вътре?
Погледна въпросително сестрата и тя, весело усмихната, отвори вратата и се вмъкна. При разтварянето на вратата измъчените вопли се чуха по-ясно и като вълна блъснаха Кити назад. Сестра Сен Жозеф се върна.
— Не, тръгнал си е. Ще дойде пак по-късно.
— А как е номер шест?
Рauvre garçon[16],
Игуменката се прекръсти и устните й се задвижиха в кратка, безмълвна молитва.
Прекосиха един двор, където погледът на Кити попадна на два продълговати вързопа, поставени на земята един до друг и покрити с платнище от син памучен плат. Игуменката се обърна към Уодингтън.
— Леглата не достигат. Слагаме ги по двама на легло и щом някой умре, веднага го вдигаме, за да направим място за следващия. — Но към Кити тя се обърна с усмивка. — А сега ще ви покажа параклиса. Много се гордеем с него. Неотдавна един наш приятел ни изпрати от Франция статуя на Пресветата дева в цял ръст.
XLIII
Целият параклис представляваше дълга ниска стая с белосани стени и редици чамови скамейки. В единия край се намираше олтарът с гипсовата статуя на Пресветата дева в крещящи тонове — ярка нова безвкусица. Зад нея се виждаше картина с маслени бои, изобразяваща разпятието Христово с двете Марии, пресилено скърбящи в подножието на кръста. Рисунъкът бе слаб, а мрачните краски — дело на човек, лишен от око за красотата на цветовете. По стените, все в същия несполучлив стил, бяха изобразени Страстите Исусови. Параклисът бе грозен, безвкусен, нелеп.
На влизане Христовите невести коленичиха, за да изшептят молитвата си, след което игуменката се изправи и изви лице към Кити.
— В пратките ни от странство всичко чупливо пристига на парченца, но тази статуя — подарък от нашия благотворител — дойде чак от Париж без нито една драскотина. Истинско чудо.
Насмешливите очи на Уодингтън заблестяха, но той не каза нищо.
— Задпрестолната картина, както и „Пътят към Голгота“ са дело на една от нашите монахини, сестра Сент Анселм. — И игуменката се прекръсти. — Голямо дарование беше. За нещастие стана жертва на епидемията. Прекрасни са, нали?