Кити измънка нещо, което би трябвало да се разбере като „да“. Пред олтара се виждаха букети от изкуствени цветя, а свещниците бяха натруфено украсени.
— Ползваме се с привилегията да пазим тук светото причастие.
— Така ли? — отвърна Кити, без да разбира какво точно значи това.
— Което е голяма утеха за нас, особено сега, в тези тревожни времена.
Напуснаха параклиса и се върнаха в гостната, където първоначално ги бяха приели.
— Преди да си тръгнете, искате ли да видите тазсутрешните бебета?
— С удоволствие — отвърна Кити.
Игуменката ги въведе в малка стаичка в отсрещната страна на коридора. Под една завивка на масата нещо се гърчеше. Сестрата отметна завивката и се видяха четири миниатюрни голи бебета. Кожата им бе тъмночервена, а крачетата и ръчичките им правеха смешни, неспокойни движения; мъничките им и особени китайски личица бяха сгърчени в странни гримаси. Не приличаха на белите бебета, по-скоро на причудливи животинчета от неизвестна порода и все пак човек не можеше да не се трогне от гледката, която представляваха. Игуменката се надвеси над тях и се засмя с умиление.
— Струват ми се доста жизнени. Понякога едва-що донесени, и издъхват в ръцете ни. Разбира се, щом дойдат, първата ни работа е да ги кръстим.
— Съпругът на мадам ще им се зарадва — обади се сестра Сен Жозеф. — Той обича да си играе с бебетата. Като ревнат, само той умее да ги умирява — приласкава ги до гърдите си и те веднага притихват, а после почват да гукат.
Кити и Уодингтън се озоваха отново на входната врата. Кити смирено благодари на игуменката за любезността й, а в отговор тя благоволи да се поклони хем високомерно, хем вежливо.
— За мен беше голямо удоволствие. Вие нямате представа колко много ни помага вашият съпруг. Същински Божи дар е той за нас. Радвам се, че сте го придружили. Вечер, когато се прибере, за него сигурно е голяма утеха, че ви има с вашата любов и вашето… вашето мило лице. Грижете се за него и не му позволявайте да се преуморява. Трябва добре да го гледате заради всички нас.
Кити се изчерви. Не знаеше какво да отговори. Игуменката протегна ръката си за сбогом и като я пое, Кити усети студените й и вглъбени очи върху себе си, усети нейната горделивост, но и разбирането, което умееше да проявява.
Сестра Сен Жозеф затвори портата след тях и Кити се настани в паланкина си. Върнаха се по същите тесни криволичещи улички. Уодингтън й подхвърли нещо, но Кити се направи, че не го чува. Той вдигна очи, но страничните завески на паланкина бяха спуснати и не успя да я види. Продължиха мълчаливо. Но щом стигнаха реката и тя слезе от стола носилка, той с учудване забеляза, че лицето й е плувнало в сълзи.
— Какво има? — попита я той със сбръчкано от недоумение лице.
— Нищо — усмихна се измъчено тя. — Разни глупости.
ХLIV
Останала сама в неугледната гостна на починалия мисионер, излегната в обърнатия към прозореца шезлонг, приковала невиждащ поглед върху храма отвъд реката — ефирен и омаен на фона на захождащото слънце, — Кити се опита да подреди мислите и чувствата си. Не очакваше, че това посещение до манастира толкова ще я разстрои. Бе отишла от чисто любопитство. Нямаше какво да прави и след като толкова дни бе съзерцавала заградения град отвъд реката, дощя й се да надзърне в загадъчните му улички.
Но щом се озова в манастира, като че ли я пренесоха в друг свят, странно разположен извън времето и пространството. Голите стаи и белите коридори, сурови и скромни, като че ли бяха обвеяни в духа на нещо далечно и тайнствено. Малкият параклис, така грозен и безвкусен, изглеждаше трогателен в своята недодяланост: той притежаваше нещо, което трудно се открива във величието на катедралите е техните стъклописи и картини; притежаваше смиреност, а вярата, която го бе изографисала, и любовта, която го бе съзидала, му придаваха нещо от изящната красота на душата. В манастира работата не секваше, независимо от вилнеещата епидемия, и в това личеше твърда непоколебимост пред лицето на опасността и — по някаква ирония на съдбата — най-делова практичност, които Кити изобщо не очакваше да срещне в такова свято място. В ушите й отново прокънтяха ужасните звуци, които блъснаха слуха й, щом сестра Сен Жозеф бе отворила вратата на лазарета.
И как само превъзнасяха Уолтър. За това тя бе съвсем неподготвена. Първо сестрата, после и самата игуменка не спираха да го хвалят. Мед им капеше от устата. Много странно наистина, но думите им я изпълниха с гордост. Уодингтън също й бе разправял туй-онуй за работата на Уолтър, но за разлика от него монахините превъзнасяха не само професионалната му компетентност (нещо, което тя знаеше още от Хонконг), но и неговата загриженост и отзивчивост. Разбира се, той можеше да бъде много чувствителен. Най го биваше да се грижи за някого: беше достатъчно интелигентен, за да не дотяга със старанието си, и всеки допир на ръката му носеше приятно успокоение. Притежаваше почти свръхестествена способност да облекчава хорското страдание само с присъствието си. Тя знаеше, че в погледа му никога вече няма да види онзи израз на преданост, с който навремето бе така привикнала, че дори понякога я дразнеше. Като че ли отведнъж проумя безпределната му способност да обича. Сега той даряваше с обич болните нещастници, които можеха да се уповават единствено на него. Не че ревнуваше, но изведнъж усети празнота, сякаш някаква опора в живота й, толкова привична, че бе престанала да я забелязва, внезапно се бе срутила и тя напразно търси да възвърне равновесието си.
Изпълни се с презрение към себе си само затова че някога изпитваше презрение към Уолтър. Трябва да е усещал това нейно отношение и го е приемал без огорчение. Тя беше глупачка и той го знаеше, но това никога не бе имало значение за него, защото я обичаше. Кити вече не го мразеше, нито пък хранеше неприязън към него, по-скоро тънеше в страх и недоумение. Не можеше да не признае възхитителните му качества, дори понякога си мислеше, че в него има някакво чудато и непривлекателно величие, но защо тогава тя не можеше да го обикне, а продължаваше да обича човек, чиято непочтеност бе съвсем очевидна? След всичките тези дълги дни на размисъл, бе успяла съвсем точно да претегли Чарлс Таунзенд: той бе човек посредствен, с посредствени качества. Ах, да можеше да задуши тази обсебила сърцето й любов! Опита се да не мисли за него.
Уодингтън също имаше високо мнение за Уолтър. Само тя единствена бе останала сляпа за достойнствата му. Защо? Защото той я обича, а тя него — не. Каква е тази странност на човешкото сърце, по силата на която обичаш ли, си презиран от обекта на своята любов? Но Уодингтън й бе признал, че не харесва Уолтър. Мъжете не го харесваха. Докато — виждаше се — тези две монахини направо го обожаваха. С жените той биваше по-различен — въпреки притеснителността му се долавяше онази доброта на сърцето, която му бе така присъща.
ХLV
Но най-вече я бяха трогнали самите монахини. Сестра Сен Жозеф, с грейналото си лице и червени като ябълки страни, бе една от малкото, пристигнали в Китай с първоначалната групичка на игуменката преди десет години; една след друга бе видяла приятелките си да издъхват от болести, лишения и носталгия и при все това не познаваше унинието. Откъде черпеше сили вечно бодрият й дух? А игуменката? Кити си представи как стоеше до нея и отново се почувства нищожна и засрамена. Вроденото й достойнство внушаваше страхопочитание и въпреки непринудените й обноски човек не можеше да се държи непочтително в нейно присъствие. С поведението си, с всеки незначителен жест и със самата си интонация сестра Сен Жозеф показваше дълбокото си преклонение пред нея; дори Уодингтън, вечно лекомислен и дързък, като че ли се смущаваше. Не беше нужно да разправят на Кити, че игуменката принадлежи към един от най-знатните френски родове, това се виждаше от осанката й, която издаваше благородното потекло и властността на хората, поколения наред не познавали подчинението. Притежаваше високомерието на дворцова дама и смиреността на светица. Красивото й, обрулено от вятъра лице излъчваше строгост и страст, но също нежност и загриженост, които караха дребните дечица да се трупат край полите й — шумни и обичливи, уверени в нейната всеотдайност. Като гледаше онези четири новопостъпили бебета, на лицето й се бе изписала усмивка, едновременно мила и сериозна, подобна на слънчев лъч в див пущинак. Думите за Уолтър, небрежно изречени от сестра Сен Жозеф, докачиха Кити — тя знаеше, че той иска дете, но обичайната му сдържаност й пречеше дори да предположи, че без стеснение умее да бъде нежен и любвеобилен с малките бебета. Повечето мъже или изобщо не обръщат никакво внимание на бебетата, или се държат с тях ужасно глупашки. Странен човек бе Уолтър!