Но вълнуващото й преживяване в манастира не беше останало докрай незасенчено (в доброто винаги има и по нещо лошо) и тази неизбледняваща сянка не й даваше покой. В наивната жизнерадост на сестра Сен Жозеф и много повече в безупречната любезност на игуменката Кити бе доловила сдържаност, която още я гнетеше. И двете се държаха дружелюбно, дори сърдечно, но в същото време като че ли криеха нещо от нея, с което я караха да се чувства натрапница. От тях я делеше преграда. Различни бяха езиците, на които говореха, не само словесните, но и сърдечните. И затова си помисли, че когато манастирската врата се хлопна зад гърба й, те на минутата са я забравили и са се забързали към изоставените си задължения, сякаш тя никога не е съществувала. Чувстваше се отлъчена не само от този бедняшки манастир, но и от някакви тайнствени селения на духа, по които копнееше с цялото си сърце. Отведнъж почувства непозната самота. Ето защо бе плакала.
И сега, като уморено отметна глава назад, тя въздъхна:
— Никому не съм нужна.
ХLVI
Същата вечер Уолтър се прибра в бунгалото малко по-рано от обикновено. Кити лежеше в шезлонга край отворения прозорец. Вече се здрачаваше.
— Нямаш ли нужда от лампа? — попита я той.
— Ще я внесат заедно с вечерята.
Той винаги се обръщаше към нея с нехаен тон и винаги говореше за маловажни неща, сякаш двамата бяха съвсем бегли познати и нито с жест, нито с дума даваше да се разбере, че в сърцето си таи неприязън. Никога не я гледаше в очите и не се усмихваше. Държеше се с почтителна любезност.
— Уолтър, ако оцелеем след тази холера, как ще живеем по-нататък? — попита го тя.
Той не отвърна веднага, а в сумрака тя не можеше да види лицето му.
— Не съм мислил.
В първите дни на брака им тя имаше навика да бъбри за всичко, което й мине през ума, никога не се замисляше, преди да каже нещо, нито пък смяташе, че това е необходимо. Но сега се страхуваше от него. Усети, че устните й потрепериха, а сърцето й заби болезнено.
— Днес следобед бях в манастира.
— Разбрах.
Тя се насили да продължи, въпреки че с мъка изговаряше думите.
— Като ме доведе тук, ти наистина ли искаше да умра?
— На твое място бих прекратил този безсмислен разговор. С думи нещата не се променят, Кити. По-добре да забравим.
— Но ти не забравяш, нито пък аз. Откакто сме пристигнали, все за това мисля. Искаш ли да чуеш какво имам да ти кажа?
— Да, искам.
— Признавам, държах се зле с тебе. Изневерих ти.
Той стоеше като вкаменен и застиналата му поза изглеждаше странно заплашителна.
— Не зная дали ще успееш да ме разбереш. Такова нещо, когато приключи, не оставя кой знае какви следи у жената. Мисля, че жените никога не са наясно с отношението на мъжа към тях. — Тя изговаряше думите отсечено, с глас, който по нищо не приличаше на нейния. — Ти знаеше що за човек е Чарли и как ще постъпи. Добре, излезе прав. Той е безчестно създание. Предполагам, че и аз, след като съм се подлъгала по него, също съм безчестно създание. Не те моля да ми простиш. Не те моля да ме обичаш както преди. Но не може ли да останем поне приятели? Тези хора, които умират с хиляди около нас, и онези сестри в манастира…
— Какво общо имат те с всичко това? — прекъсна я той.
— Трудно ми е да ти обясня. Такова едно особено чувство ме обзе, когато отидох днес там. И нещата, които имат значение за тях. Всичко ми се стори ужасно, а тяхната саможертва — така красива. Не мога да се отърва от усещането, че е безумно глупаво и изобщо не си струва, ако разбираш какво искам да кажа, ти да се измъчваш за това, че твоята вятърничава жена ти е изневерила. Аз съм прекалено нищожна и недостойна, за да те интересувам.
Той не отговори, нито дори помръдна от мястото си, сякаш очакваше тя да продължи.
— Мистър Уодингтън и сестрите от манастира ми говориха за теб — все хубави неща. Уолтър, аз много се гордея с теб.
— Това е нещо ново, доскоро ти само ме презираше. Вече не ме ли презираш?
— Аз само се боя от теб, не знаеш ли?
Той пак се умълча.
— Не те разбирам — обади се той след малко. — Не разбирам какво искаш.
— За себе си нищо. Искам само да не бъдеш толкова нещастен.
Усети как той се стегна и гласът му прозвуча много хладно:
— Грешиш, като мислиш, че се чувствам нещастен. Твърде много съм зает с работата си, за да мисля за теб.
— Дали монахините ще ми позволят да им помагам? И без това са малко и едва смогват. Ако мога да им бъда от полза, за мен ще е голяма утеха.
— Работата им не е нито лека, нито приятна. Съмнявам се, че ще ти бъде утеха задълго.
— Толкова ли ме мразиш, Уолтър?
— Не. — Той се поколеба и гласът му прозвуча странно. — Мразя себе си.
ХLVII
Бяха привършили вечерята. Както обикновено, Уолтър седеше до лампата и четеше. Всяка вечер той четеше, докато Кити си легне, а след това влизаше в една от празните стаи на бунгалото, която бе преустроил на лаборатория. Там работеше до късно през нощта. Спеше по малко. Беше изцяло погълнат от някакви свои експерименти. Никога не й разказваше за работата си, но в това отношение открай време си беше потаен, изобщо по природа той бе прекалено сдържан човек. Тя сериозно се замисли над това, което току-що й бе казал: разговорите не водят доникъде. Познаваше го толкова слабо, че не можеше да каже дали говори истината или не. Възможно ли е сега, когато той съществува като такава заплаха в нейните очи, тя напълно да е престанала да съществува в неговите? И разговорите й, които навремето така го забавляваха, сега да му се струват ужасно досадни само защото е престанал да я обича? Това я покруси.
Тя го погледна. Под лампата профилът му светеше като същинска камея. Правилните, изящно изрязани черти му придаваха много изискан вид, но въпреки това той изглеждаше не само строг, но и мрачен. Тази негова застиналост, когато единственото движение идваше от тичащите по редовете очи, излъчваше смътна заплаха. Кой би могъл да повярва, че в мигове на страст това каменно лице се преобразява до неузнаваемост и приема образа на самата нежност? Това тя добре знаеше и все пак я полазваха тръпки на отврата. Колко странно наистина, че не успя да го обикне, а виждаше, че е хубав, честен и способен — човек, на когото можеш да се осланяш. Слава Богу, че поне любовните му ласки не трябваше вече да търпи. Той не пожела да отговори на въпроса й дали действително я е принудил да го придружи, за да я види умряла. И именно тази загадка не й даваше покой, ужасяваше я. Бе така необикновено любезен, че изглеждаше невероятно да таи в себе си такива страшни замисли. Може би намерението му е било само да я сплаши и да си отмъсти на Чарли (съвсем в стила на жлъчния му нрав), а след това, било от чист инат, било от страх да не излезе глупак в очите й, е продължил да настоява за нейното присъствие в това страшно място.
Да, но той подхвърли, че се презира. Какво искаше да каже с това? Кити пак погледна към спокойното му, безизразно лице. Уолтър изобщо не я забелязваше.
— Защо се презираш? — попита тя, неочаквано дори за самата себе си, продължавайки предишния им разговор, сякаш никога не бе прекъсвал.
Той свали книгата и я погледна замислено. Приличаше на човек, който събира мислите си отдалече.
— Защото те обичах.
Кити пламна и извърна очи. Не можеш да издържи на този студен, неподвижен и изпитателен поглед. Добре разбираше смисъла на думите му. Мина време, преди да отвърне.