— Мисля, че си несправедлив към мен — започна тя. — Не е честно да ме обвиняваш, че съм глупава, лекомислена и неизтънчена. Така съм възпитана. Всички момичета, които познавам, са като мене… Все едно да обвиняваш лишения от музикален слух, че скучае по време на симфоничен концерт. Честно ли е мен да обвиняваш, задето си ми приписал несъществуващи качества? Никога не съм се опитвала да те измамя и никога не съм се преструвала, че съм нещо повече от това, което съм. Аз бях просто хубава и безгрижна. Човек не отива в панаирджийска будка да си купува перлена огърлица или самурена наметка, нали така? Отива да си купи евтина свирка или балонче.
— Аз не те обвинявам.
Гласът му прозвуча глухо. На нея й стана досадно. Толкова ли е трудно да проумее това, което така внезапно я бе осенило, да разбере, че личните им разпри са нищо пред заплашващата ги смърт и пред ослепителната красота, която й се бе открила през този ден. Какво толкова има в това, че една глупачка е прелюбодействала и защо съпругът й — човек възвишен — трябва да обръща някакво внимание на това? Жалко наистина, че при цялата си интелигентност Уолтър е до такава степен лишен от чувството за съответствие. Сам бе облякъл куклата си в царствени одежди, сам я бе поставил в светилището на своето обожание и понеже ненадейно бе открил, че тя е парцалена, вече не можеше да прости пито на себе си, нито на нея. Душата му бе завинаги ранена. Заблуди му бяха служили за подпори в живота и когато истината ги повали, той реши, че цялата вселена е рухнала. Така беше, той не можеше да й прости, защото не можеше да прости на себе си.
Стори й се, че го чу да въздиша и бързо го стрелна с поглед. През ума й мина мисъл, от която дъхът й спря. Едва се сдържа да не извика.
Не страдаше ли той от туй, на което викат „разбито сърце“.
ХLVIII
На следния ден Кити продължи да си мисли за манастира и рано на последния, щом Уолтър излезе, извика прислужницата със себе си, качиха се на паланкините и тръгнаха към реката. Едва се бе развиделило и струпаните на ферибота китайци — едни в сините памучни дрехи на селячеството, други в черните роби на господарите й заприличаха на смъртници, поели по водата към страната на сенките. Стъпили на пристана, те спираха стъписани, като че ли в неведение накъде да тръгнат, но после бързо се опомняха и по двама, по трима, с уморена крачка, хващаха пътя нагоре по хълма.
В този мас на деня улиците бяха съвсем пусти, така че повече от всякога градът приличаше на мъртвило. Минувачите вървяха занесено — същински призраци. Небето бе безоблачно и утринните зари придаваха божествено обаяние на пейзажа. В заран като тази — щастлива, свежа и усмихната — човек не можеше да повярва, че подобно на жертва в Гибелните лапи на убиец, градът издъхваше в смъртната хватка на холерата. Невероятно, че природата (небесната синева грееше с чистотата на детско сърце) можеше да бъде толкова безразлична към умиращите в мъчителна агония и смъртен страх. Когато положиха паланкините пред манастирската порта, един просяк изникна сякаш от земята и протегна ръка към Кити. Носеше избелели, безформени дрипи, като че ли изровени от бунището, и през дупките прозираше загрубяла кожа с цвят на козя вълна. Босите му крака бяха отънели като клечки и със сплъстената, прошарена грива, хлътналите страни и дивия си поглед приличаше на побъркан. Уплашена и ужасена, Кити се отдръпна, а носачите, като видяха това, закрещяха по него да се маха, но просякът се оказа упорит и за да се отърве, погнусената Кити му пусна в шепата няколко монети.
Портата се отвори и прислужницата на Кити обясни, че господарката й желае да види игуменката. Въведоха я в същата гола гостна, чийто прозорец като че ли никога не е бил отварян. Остана да чака там толкова дълго, та в един момент взе да мисли, че съобщението й не е предадено. Най-накрая се появи игуменката.
— Моля да ме извините — каза тя. — Не ви очаквах, пък и бях заета със спешна работа.
— Простете за безпокойството. Изглежда, съм пристигнала в неподходящ момент.
Игуменката се обърна към нея със строгата си, но мила усмивка, и я покани да седне. Кити забеляза, че очите й са подути. Беше плакала. Тя се озадачи, защото бе останала с впечатлението, че игуменката е жена, недосегаема за земните злини.
— Изглежда, нещо се е случило — заекна Кити. — По-добре да тръгвам. Ще намина друг път.
— Не, недейте. Кажете ми с какво мога да ви помогна. Нищо не се е случило, само дето… снощи умря една от нашите сестри. — Гласът й потрепери и очите й се наляха със сълзи. — Грешно е да скърбя, защото знам, че добрата й, чиста душа е отлетяла право в рая, тя беше светица. Но човек е слаб и трудно се владее. Страхувам се, че невинаги съм достатъчно благоразумна.
— Съжалявам, страшно съжалявам — каза Кити.
Искреното й съчувствие разхълца игуменката.
— Тя бе една от онези, с които пристигнах тук от Франция преди десет години. Сега останахме само три. Спомням как стояхме скупчени в единия край на кораба — не зная точната дума на английски — и на излизане от марсилското пристанище, като зърнахме за последен път златната статуя на църквата „Милостивата дева“, свлякохме се на колене в прощална молитва. От деня в който се посветих на църквата, замечтах да отида в Китай, но когато родната земя взе да се отдалечава, не можах да сдържа сълзите си. Вече бях игуменка и трябваше да давам пример на дъщерите си. И тогава Сен Франсис Ксавие, така се казваше сестрата, която умря снощи, взе ръката ми и ми рече да не скърбя, защото, където и да идем — така каза тя, — ще знаем, че я има Франция, както има и Бог.
Суровото и красиво лице на игуменката бе посърнало от скръб, присъща на човешката природа, и от усилието да спре сълзите, които разумът и вярата запрещават. Кити извърна погледа си от нея. Смяташе, че е неприлично да надзърта в душевните й терзания.
— Тъкмо пишех на баща й. И тя като мене е единствена дъщеря. Произхожда от семейство на бретонски рибари, няма да им е лесно на хората. О, кога ще свърши тази проклета епидемия? Две от момичетата ни легнаха тази сутрин и само чудо може отново да ги изправи на крака. Тези китайци нямат никакви съпротивителни сили. Загубата на сестра Сен Франсис е жесток удар за нас. Работата е толкова много, а ръцете — по-малко от всякога. Много сестри от нашия орден от други краища на Китай настояват да дойдат и биха дали всичко на света (само дето си нямат нищо), за да са в помощ, но това означава сигурна смърт. Доколкото сме в състояние, ще гледам да се справим сами, не искам излишни жертви.
— Това ми дава кураж, майко — каза Кити. — Чувствам, че съм дошла в крайно неподходящ момент, но онзи ден вие казахте, че работата вече не е по силите на сестрите, с които разполагате. Бихте ли ми разрешили да идвам да помагам? Нямам никакви претенции за работата, която ще ми възложите, стига да ви бъда от полза. Ще съм благодарна, дори ако трябва само подовете да мия.
Игуменката се усмихна, а Кити се учуди на променливия й темперамент, който така леко прескачаше от настроение на настроение.
— Не е нужно да миете подовете. Това е задължение на сираците. — Тя спря и погледна Кити. — Скъпо дете, не мислите ли, че вече сте изпълнили своя дълг, придружавайки съпруга си тук? На ваше място малко жени биха имали куража да го сторят, а що се отнася до останалото, какво по-благородно занимание от това да му създавате уют, като се върне преуморен от работа? Повярвайте ми, тогава той има нужда от цялата ви любов и грижовност.
Кити не намери сили да посрещне вперения в нея поглед на изпитание и иронично благоразположение.
— Свободна съм от сутрин до вечер — каза тя. — А знам, че работата тук е много и бездействието ме гнети. Не искам излишно да ви дотягам и знам, че нямам право да разчитам на доброто ви сърце, нито да отнемам от времето ви, но молбата ми е съвсем сериозна и ако позволите да помагам, аз ще приема разрешението ви като проява на милосърдие към мен.
— Вие не ми изглеждате много силна. Когато ни удостоихте с посещението си онзи ден, видяхте ми се доста бледа. Сестра Сен Жозеф смята, че чакате бебе.