— Не, не! — извика Кити и се изчерви до корените на косите си.
Игуменката се изсмя звънливо.
— Няма от какво да се срамувате, скъпо дете. В нейното предположение няма нищо странно. Откога сте женени?
— Бледа съм, защото такава съм си по природа, но иначе съм много жилава и, повярвайте ми, няма работа, която да ме уплаши.
Игуменката отново стана пълна господарка на положението. Несъзнателно зае властната си поза, която очевидно бе обичайна за нея, и премрежи очи, за да претегли Кити още по-добре. Неизвестно защо, това още повече притесни бедната Кити.
— Говорите ли китайски?
— Не, за съжаление — отвърна тя.
— О, много жалко. Можех да ви поверя големите момичета. Точно сега ни е много трудно и се боя, че ги… как се казва? Че ще ги изпуснем, нали така беше? — заключи тя с колеблива нотка в гласа си.
— Не мога ли да помагам на сестрите, които се грижат за болните? Не ме е страх от холерата. Мога да се грижа за момичетата или за войниците.
Замислена и сериозна, игуменката поклати глава.
— Вие нямате представа какво е това холера. Гледката е ужасна. В лазарета работят войници, има и една сестра, колкото да ги наставлява. А що се отнася до момичетата… не, не, убедена съм, че съпругът ви ще се възпротиви, гледката е страшна, непоносима.
— Ще привикна.
— Не, немислимо е. За нас това е право и задължение, но съвсем ненужно е вие да се подлагате на подобно изпитание.
— Карате ме да се чувствам безполезна и безпомощна. Струва ми се невероятно, че в манастира не може да се намери работа за мен.
— Уведомили ли сте съпруга си за това свое решение?
— Да.
Игуменката я прониза с поглед, който се заби право в съкровените й тайни, но като забеляза неспокойния и молещ израз в очите на Кити, тя се усмихна.
— Не ще и дума, вие сте протестантка — продължи тя.
— Да.
— Това, разбира се, няма никакво значение. Доктор Уотсън, мисионерът, който умря, също беше протестант. Изключително мил човек. Дължим му безкрайна благодарност.
Бегла усмивка пробягна по лицето на Кити, но тя не каза нищо. Игуменката се замисли, а после рязко се изправи на крака.
— Много добре. Все нещо ще измисля за вас. Сега, когато сестра Сен Франсис оголи редиците ни, работата става съвършено непосилна за нас. Кога ще започнете?
— Сега.
. Радвам се да го чуя.
— Обещавам да се трудя най-съвестно. Благодарна съм ви за възможността, която ми давате.
Игуменката отвори вратата на гостната, но на излизане като че ли се поколеба. Още веднъж изгледа Кити продължително, изпитателно и разсъдливо. След това нежно постави ръката си върху нейната.
— Знаете ли, скъпо дете, човек не може да намери успокоение нито в работата, нито в удоволствията, нито в манастира, нито извън него, а само в собствената си душа.
Кити потрепери едва забележимо, но игуменката бързо напусна стаята.
XLIX
Работата ободри духа на Кити. Всяка сутрин поемаше към манастира по изгрев-слънце и се прибираше в бунгалото, преди залезът да потопи в злато тясната ивица на реката с препълнените джонки. Игуменката й повери най-малките. От родния си Ливърпул майката на Кити бе донесла в Лондон вещината на практичната домакиня и Кити, въпреки лекомисления си вид, винаги бе притежавала известни умения в това отношение, за които, ако изобщо някога споменаваше, то бе с подчертана насмешка. Биваше я и в готвенето, и в шиенето. Когато тези й способности станаха известни, сложиха я да наглежда работата на по-младите момичета, които се занимаваха с ажури и подгъвки. Те знаеха малко френски, а тя от своя страна взе да понаучава някои китайски думи, така че с лекота се справяше. Понякога я слагаха при най-малките, трябваше да ги облича и съблича и да следи дали спят в определените за сън часове. В манастира имаше и много бебета, но за тях се грижеха китайки, а тя на свой ред надзираваше китайките. Общо взето, нито едно от задълженията й не беше кой знае колко важно, а пък на нея й се щеше да вложи повече усърдие и усилие в работата си. Игуменката обаче не обръщаше внимание на нейните молби и тъй като й имаше страха, Кити не дръзваше да настоява повече.
В началото й бяха нужни няколко дни, за да се пребори с лекото чувство на неприязън, което изпитваше към момиченцата, облечени в грозните си униформи, с черни, прави като клечки коси, жълти, кръгли личица и маслинени, любопитни очи. Но си припомни умилението, което бе преобразило и разкрасило лицето на игуменката, когато при първото й посещение в манастира, тя стоеше обградена от дребните грозничета. И Кити събра цялата си воля, за да не се поддаде на инстинктивното си отвращение към тези вечно ревящи маймунчета, на които я зъбче ще им пробива, я ще уцелят някой остър ръб в стаята. Не след дълго Кити се научи да ги утешава: притискаше ги до гърдите си, прошепваше им няколко гальовни думи, макар и на непонятен за тях език, приласкаваше ги и опираше меката си буза в мокрото от сълзи жълто личице. И така постепенно, в този утешителен обред, чувството й на неприязън се стопи. Дечицата без страх се спускаха към нея да мрънкат и да хленчат за какво ли не и доверчивостта, която проявяваха, й доставяше особено удоволствие. Същото беше и с по-големите момичета, онези, на които преподаваше шев. Грейналите им умни лица и радостта, която им доставяше с една само похвална дума, я трогваха до сълзи, тя чувстваше, че я обичат и поласкана и доволна, отвръщаше на обичта им с обич.
Но с едно от децата не можа да свикне. Беше момиченце на шест годинки, идиотче с огромна хидроцефална глава, която се полюляваше върху малкото квадратно телце, с големи, празни очи и вечно олигавена брадичка; отвореше ли уста, само гъгнеше и пелтечеше. Беше отвратително и ужасно на вид, но неизвестно защо, бе много привързано към Кити и непрекъснато ходеше по петите й, държеше се за полата й и отъркваше лицето си в краката й. Все търсеше да хване ръцете й и да си играе с пръстите й. Щом се приближеше до нея, побиваха я тръпки на отврата. Знаеше, че то жадува ласките й, но не можеше да се престраши да го докосне.
Веднъж, като споделяше това със сестра Сен Жозеф, подхвърли между другото колко жалко е, че то живее, докато толкова много прекрасни дечица стават жертва на холерата. Сестра Сен Жозеф се усмихна и протегна ръка към уродливото дете. То притича и взе да търка изпъкналото си чело о ръката й.
— Бедното ми пиленце — каза монахинята. — Като я донесоха, тя вече береше душа. Но милостивото провидение пожела аз да бъда на портата, за да я поема.
Помислих си, че нямам никакво време за губене и на секундата я покръстих. Няма да повярвате колко труд сме хвърлили, за да я спасим. На три-четири пъти малката й душичка вече политаше към небето.
Кити се умълча. Сестра Сен Жозеф, каквато си беше бъбривка, продължи да разказва и за другите храненичета. На следния ден, когато идиотчето се приближи към нея и докосна ръката й, Кити събра цялата си решителност и погали огромния гол череп, разчупи устните си в насилена усмивка. Но не щеш ли, детето й обърна гръб; в уродливата си причудливост то като че ли бе изгубило интереса си към нея и през този ден, както и през последвалите го, не й обърна никакво внимание повече. Кити така и не разбра какво е сторила и дори се опита с усмивки и милувки отново да спечели привързаността му, но то все се извръщаше и се правеше, че не я забелязва.
Тъй като от видело до мрак монахините не спираха да отдъхнат, Кити почти не ги виждаше, освен по време на службите в голия сиромашки параклис. Първия ден, като я зърна да седи в дъното зад момичетата, наредени на скамейките според възрастта си, игуменката спря и се обърна към нея.
— Вие не бива да се чувствате задължена да присъствате на нашите богослужения — каза тя. — Протестантка сте и имате различни убеждения.
— Но, майко, аз идвам по собствена воля. Това ми действа успокоително.