Игуменката задържа за миг погледа си върху нея и леко наклони глава на една страна.
— Разбира се, това си е лично ваша работа. Аз просто исках да поясня, че нашите задължения не важат за вас.
Но със сестра Сен Жозеф Кити много скоро стана ако не приятелка, то поне доста близка. Сестрата се грижеше за стопанството на манастира, а да се грижиш за материалното благосъстояние на такова голямо семейство, се искаше целодневен труд. Обичаше да казва, че единственото време, което има за почивка, е докато се моли. Но привечер тя с удоволствие отиваше в стаята, в която Кити и момичетата шиеха; присядаше с думите, че няма нито миг свободен, и се разбъбряше надълго и нашироко. Далеч от игуменката тя се превръщаше в словоохотливо, весело създание, настроено ту закачливо, ту заядливо. Кити не се боеше от нея, пък и сестра Сен Жозеф се държеше като обикновена добродушна женица, която обича да си поклюкарства. В нейно присъствие Кити не се притесняваше от лошия си френски, напротив, и двете се заливаха от смях при всяка грешка. Всеки ден сестрата я учеше на няколко полезни китайски думи. Тя беше израсла на село и дълбоко в душата си оставаше селянка.
— Като малка се грижех за кравите — разказваше тя на Кити, — също като Жана д’Арк, но на мен Светата дева не ми се яви, сигурно защото бях много непослушна. Всъщност имала съм късмет, тъй като, ако бях имала видения, баща ми хубаво щеше да ме подреди с камшика. Добрият старец ме налагаше доста често, но и аз бях голяма пакостница. И досега тръпки ме полазват, като се сетя за щуротиите, дето съм ги вършила.
Кити се изсмя, щом си представи как тази пълна жена на средна възраст някога е била опако, устато дете. У сестра Сен Жозеф наистина имаше нещо детинско и може би затова човек така лесно и бързо се привързваше към нея — тя като че ли носеше в себе си есенния дъх на натежали от плод ябълкови дръвчета и сбрано в хамбарите жито. У нея нямаше трагичната и сурова святост на игуменката, а само проста и чистосърдечна жизнерадост.
— Не ви ли влече към дома? — попита я веднъж Кити.
О, не. Трудно е вече за мене да се върна обратно. Тук ми е добре и най съм си щастлива при сираците. Те са толкова добрички и благодарни. Хубаво ми е тук, пък и нали съм си монахиня, но, разбира се, човек си има и майка и мъчно забравя вкуса на млякото, засукано от нейните гърди. Моята майчица е вече стара и сърцето ми се къса, като си помисля, че повече няма да я видя. Но тя пък си има снаха, а и брат ми добре я гледа. Синът му трябва да е вече голям — нали знаете, на полето винаги има нужда от още един чифт здрави ръце. Беше съвсем малък, като ги напуснах, но обещаваше да израсте едър мъжага — С юмрука си вол да поваля.
В тихата стая, с веселия брътвеж на сестрата, човек съвсем забравяше, че извън четирите стени върлува страшната холера. Сестра Сен Жозеф не изпитваше никакъв страх от епидемията и Кити сякаш попи от нейното спокойствие.
Сестрата гледаше на света и неговите обитатели с наивно любопитство и обсипваше Кити с всевъзможни въпроси за живота в Лондон и Англия, страната, където мъглата е толкова гъста, че както тя смяташе, посред бял ден не можеш носа си да видиш; искаше да знае дали Кити е ходила по балове, дали е живяла в голяма къща и колко братя и сестри има. Тя често говореше за Уолтър. Игуменката обичала да повтаря, че е прекрасен човек и те всички се молели за него всеки Божи ден. Колко ли е щастлива Кити с такъв добър, смел и умен съпруг!
LI
Рано или късно сестра Сен Жозеф неизменно подхващаше темата за игуменката. Още от самото начало Кити бе усетила, че личността на тази жена владее целия манастир. Всички я обичаха, всички й се възхищаваха, но наред с благоговението, към нея питаеха и боязън.
Независимо от любезното й отношение, в нейно присъствие Кити също се чувстваше като ученичка. Стоеше винаги напрегната, изпълнена с чувство, което не можеше да се нарече другояче освен преклонение и понеже то бе необичайно за нея, силно я притесняваше. Сестра Сен Жозеф, в наивното си желание да я смае, й бе разказала за знатния род на игуменката. Сред предните й имало велики исторически личности и тя самата била родственица на половината европейски крале: Алфонсо Испански например обичал да ловува в именията на баща й, които били пръснати из цяла Франция. Сигурно трудно се зарязва такъв разкош. Кити слушаше усмихната, но не и смаяна.
— Достатъчно е само да я погледнете — каза сестрата, — за да видите, че на света няма по-голяма аристократка от нея.
— Тя има най-красивите ръце, които съм виждала — съгласи се Кити.
— А пък да знаете само как не ги жали. Не, не се бои от работа нашата добра майка.
Когато пристигнали тук, в града нямало нищо. Те построили манастира. Игуменката сама организирала всичко и сама надзиравала строителните работи. Още с пристигането си се заловили да спасяват бедните нежелани момиченца от кулата и от жестоките ръце на акушерките. В началото липсвали легла и те спели на открито („а няма нищо по-нездравословно от нощния въздух“ — обичаше да повтаря сестра Сен Жозеф). Често се случвало да останат без никакви средства — не само че нямали с какво да платят на строителите, но и за къшей хляб пари не се намирали. Живеели като ратаи — глупости, ратаи! — работниците на баща й щели да хвърлят на прасетата помията, с която тогава се прехранвали. И в такива мигове на изпитание игуменката събирала дъщерите около себе си, вкупом падали на колене, започвали да се молят и Пресветата дева им изпращала пари. Още на следващия ден или ще пристигне пощенски запис за хиляда франка, или ще се яви някой непознат благодетел, англичанин, да речем, че и протестант на всичкото отгоре, или пък още шептящи молитвата и на вратата ще почука китаец с дарове в ръце. Веднъж така били закъсали, че всички обещали на Пресветата дева да й посветят по една ако и този път ги избави и, не щеш ли, още на следното утро на вратата цъфнал този смешен мистър Уодингтън и като подметнал, че според него само един ростбиф ще ги оправи, оставил им сто долара.
Ах, какво невероятно човече е той с плешивата си глава, малки проницателни очи и невъзможни шеги. , и само карикатури прекрасния френски език, но как да се сърдиш на такъв веселяк. От самото начало на тази ужасна епидемия, той се държи, сякаш преживява най-щастливите дни в живота си. С този негов вечно бодър дух и остроумие прилича повече на французин, отколкото на англичанин. Само да не беше ужасният му акцент. Сестра Сен Жозеф каза още, че и когато се заяжда, той го прави не от злоба, а от остроумие. Разбира се, живее недотам благочестиво, но това си е лично негова работа (тя изпухтя, сви рамене, поклати глава), пък и нали е ерген и млад при това.
— Но, сестро, какво искате да кажете с това „недотам благочестив“? — попита Кити усмихната.
— Та нима не знаете? Грехота е да ви казвам, пък и не ми е работа да разправям такива неща, ама той живее с една китайка, и то дори не съвсем китайка, ами манджурка. Оказа се, че била принцеса, тя го боготвори.
— Невъзможно! — извика Кити.
— Не, не, кълна ви се, това е самата истина. Голям грях е наистина. Така не бива да се живее. Не чухте ли, като бяхте тук за пръв път, как той отказа да яде специално приготвените от мен сладки и нашата добра майка му подхвърли, че е развалил вкуса си с манджурската кухня? Тя точно това имаше предвид, пък и да бяхте видели каква физиономия направи той.
Много странна история. Изглежда, е бил на работа в Ханкоу по време на безредиците, когато поголовно са избивали манджурците, и този дребен добър Уодингтън се застъпил за един от знатните им родове. Били роднини на императорското семейство. Момичето се влюбило безумно в него и… е, за останалото и сама можете да се досетите. А когато той напуснал Ханкоу, тя избягала, тръгнала по петите му и неизменно го следвала, така че той, милият, трябвало да се примири с това положение; но ако питате мен, и той е много привързан към нея — те, тези манджурки, могат да бъдат много забавни. Но какво толкова съм се разбъбрила? Хиляди неща мен чакат, а аз съм се курдисала тук да си пилея времето в приказки. Не отива тъй на добра християнка. Срамувам се от себе си.