Верандата беше в сянка и тя реши да поостане още малко на въздух. Къщата им се намираше в Щастливата долина, но на склона, защото не можеха да си позволят да живеят в някоя от по-комфортните, но и поскъпи къщи на Върха. Блуждаещият й поглед не забелязваше нито синьото море, нито препълненото с кораби пристанище. Мислите й бяха изцяло обсебени от нейния любовник.
Разбира се, това, което стана днес, бе истинско безумие, но как можеше да му устои, щом той толкова силно я желаеше? И преди се бе случвало да дойде на два-три пъти след обяда, когато всички се изпокриват от жегата и никой не смее да си покаже носа навън. Но тогава и прислугата дори не го бе забелязала. В Хонконг всичко беше много по-трудно. Тя ненавиждаше китайската част на града, а малката мръсна къща на Виктория Роуд, където обикновено се срещаха, само я изнервяше. Къщата беше собственост на един антиквар; китайците, които се мотаеха наоколо, я гледаха някак особено и от това й ставаше още по-неприятно; мразеше и мазно усмихнатия старик, който винаги я придружаваше до задния вход на магазинчето и после нагоре по неосветената стълба. В стаята въздухът бе спарен и душен и при вида на огромното дървено легло, опряно до стената, Кити всеки път потреперваше.
— Ужасно потискащо е, нали? — каза тя на Чарли първия път, когато се видяха там.
— Беше — отвърна й той, — преди да влезеш ти.
Разбира се, озовеше ли се в обятията му, забравяше всичко.
О, какъв злощастен жребий! Поне един от двамата да беше свободен! Никак не харесваше жена му. Зареяните мисли на Кити се спряха за миг на Дороти Таунзенд. Що за име е това Дороти! Само те състарява. Пък и без това бе поне на трийсет и осем години, не по-малко. Чарли нямаше навика да говори за съпругата си. От само себе си се разбираше, че вече не я обича; отегчаваше го до смърт. Но той си оставаше джентълмен. Кити се усмихна с умиление и ирония: съвсем в неговия стил, милият ми глупчо — да й изневерява може, но нито една лоша дума по неин адрес. Дороти беше доста висока жена, по-висока от Кити, нито пълна, нито слаба, с гъста, светлокестенява коса; за хубост и дума не можеше да става, освен може би като момиче, но онова е друго, онова е чисто и просто чарът на младостта; чертите на лицето й бяха правилни, но най-обикновени, а сините й очи студенееха. Кожата й не бе лоша, но по страните й нямаше и капка руменина. Обличаше се като: ами, както подобава на съпругата на помощник-губернатора на Хонконг. Кити се усмихна и сви рамене.
Разбира се, никой не можеше да отрече, че Дороти Таунзенд има приятен глас. Добре възпитаваше децата си и Чарли не пропускаше случай да я похвали за това. Майката на Кити например би я нарекла истинска дама. Но Кити не я харесваше. Не обичаше престорената й непринуденост, а любезността, с която приемаше дошлите на чай или вечеря гости, направо я влудяваше с леденото си лицемерие. Наистина Дороти не се интересуваше от нищо друго, освен от децата си, така поне си мислеше Кити. Две от момчетата й се учеха в Англия, а третото — шестгодишно — щеше да замине там догодина. Лицето й беше като маска. Усмихваше се, имаше добри обноски и с приятния си глас казваше точно това, което се очаква от нея и нито думица повече, при цялата си сърдечност успяваше да държи всекиго на почетно разстояние. Сред англичанките в Хонконг имаше само няколко интимни приятелки и те всички много й се възхищаваха. Кити се замисли дали пък мисис Таунзенд не я смята за леко простовата. И от тази мисъл страните й пламнаха. А всъщност тази жена нямаше никакво основание да си вири носа. Наистина баща й е бил губернатор, и докато е бил — прекрасно: всички ти стават на крака, мъжете ти свалят шапка дори когато ги задминаваш с автомобила си, но веднъж оттегли ли се, колониалният губернатор се превръща в кръгла нула. Бащата на Дороти Таунзенд живееше от пенсията си в малка къща на Ърлс Корт. Майката на Кити например би направила физиономия на страшна досада, ако се случеше да бъде поканена от персона като Дороти Таунзенд. Бащата на Кити, Бърнард Гарстин, беше кралски адвокат и нямаше никаква причина да не стане съдия в най-скоро време. Както и да е, те живееха в Саут Кензингтън.
IV
Кити, която пристигна в Хонконг още като младоженка, не можеше да се примири задето общественото й положение се определя от професията на съпруга й. Разбира се, отначало всички ги посрещнаха много мило и първите два-три месеца не спряха да ги канят по гости; веднъж на един прием в губернаторството самият губернатор я представи на всички, но въпреки това скоро разбра, че като жена на правителствен бактериолог не може да се издигне много в обществото и се вбесяваше.
Смешна работа — споделяше тя с Уолтър. — Това са все хора, за които в Англия никой не би си мръднал пръста. На мама например и през ум не би й минало да покани някой от тях у дома.
— Какво от това? — отвръщаше й той. — Както знаеш, тези неща нямат никакво значение.
— Разбира се, че нямат; само показват какви глупци са ония, дето гледат на нас отгоре. Да знаеха те какви знатни гости сме приемали ние у дома, в Англия.
— От светска гледна точка ученият е несъществуваща величина — усмихваше се той.
Сега вече и тя се убеди в това, но когато се омъжваше за него, не беше и предполагала, че нещата стоят така.
— Не знам да се смея ли, да плача ли, когато по време на приемите ме слагат на масата до представител на „П&О“[3] — изсмиваше се тя, за да не прозвучат думите й твърде префърцунено.
V
Не, днес следобед това не би могъл да е Уолтър. Сигурно е бил някой от слугите, а в края на краищата те не са важни. Китайските слуги тъй и тъй знаят всичко. Но поне си държат езика зад зъбите.
Сърцето й заби учестено, като си спомни как бялата порцеланова топка се завъртя бавно. Не бива повече да рискуват. По-добре да се срещат при антикваря. Там и да я видят да влиза, никой няма да си помисли нищо лошо. Съвсем безопасно е. Собственикът на магазина добре знае с кого си има работа и не е толкова глупав, че да си навлече гнева на помощник-губернатора. Всъщност има ли всичко това някакво значение? Стига й, че Чарли я обича.
Тя стана и влезе в будоара си. Хвърли се на леглото и протегна ръка, за да вземе цигара. Погледът й попадна на сгъната бележка, която лежеше върху една книга. Отвори я. Беше написана с молив.
Скъпа Кити,
Това е книгата, за която ме беше помолила. Тъкмо се канех да ти я донеса, когато срещнах доктор Фейн и той си предложи услугите сам да ти я предаде, тъй като отива към къщи.
В. X.
Тя позвъни и когато се появи момчето, попита кой е донесъл книгата и кога.
— Господарят я донесе следобед — отвърна то.
Значи Уолтър е бил. Тя веднага грабна телефона и се обади в канцеларията на губернатора. Помоли да я свържат с Чарли и задъхано му съобщи какво е открила. Мина известно време, преди той да отговори.
— Какво да правя? — попита Кити.
— В момента имам важно съвещание. Боя се, че точно сега не е удобно да разговарям. Мога да ти дам само един съвет: не изпадай в паника.
Тя затвори. Беше ясно, че не е сам в кабинета и тези негови служебни задължения страшно я дразнеха.
Седна, този път на писалището си, подпря глава на ръце и взе отново да премисля случилото се. Разбира се, не е изключено Уолтър да е решил, че тя спи; и като спи, защо пък да не се заключи. Опита се да си спомни дали са разговаряли. И да са разговаряли, било е шепнешком. Тази шапка обаче. Направо бе лудост от страна на Чарли, дето я забрави долу. Но как да го виниш за това, като шапките се оставят долу, пък и засега няма доказателства, че Уолтър я е забелязал. По всяка вероятност той е бързал и само се е отбил да остави книгата с бележката, преди да поеме обратно за работа. Странното е, че се опита да отвори не само вратата, но и двата прозореца на верандата. Ако е смятал, че спи, не би се опитвал да я безпокои. Каква глупачка е само!
3
„Пенинсюлар & Ориентал“ — голяма параходна компания, която е осъществявала рейсовете до Индия, Австралия и Далечния изток. — Б. пр.