LII
Кити имаше странното усещане, че расте. Работата, разбира се, я разсейваше и впечатленията от живота и мислите на други хора възбуждаха въображението й. Тя взе да възвръща предишния си дух, чувстваше се по-добра и по-силна. Доскоро й се струваше, че вече за нищо не става, освен да прекара живота си в плач, но за нейно най-голямо недоумение все по-често се улавяше, че се смее с повод и без повод. Взе да й се струва съвсем естествено да живее сред върлуващата епидемия. Знаеше, че навред хората мрат като мухи, но престана да се замисля върху този факт. Игуменката й бе забранила да влиза в двата лазарета и затворените им врати страшно дразнеха любопитството й. Много й се щеше да надникне, но не можеше да го стори, без да я забележат, а тогава кой знае какво наказание щеше да й измисли игуменката. Не искаше да я изпъдят. Вече бе обикнала децата, а напуснеше ли ги, те също щяха да страдат по нея; всъщност Кити беше убедена, че без нея дечицата са направо загубени.
И така един ден тя си даде сметка, че цяла седмица не се е сещала за Чарли Таунзенд, нито го бе сънувала. Сърцето й се разтупка: значи е излекувана! Вече можеше да мисли за него с пълно безразличие. Вече не го обичаше. О, какво облекчение, каква свобода! Колко смешен й изглеждаше сега страстният й копнеж по него. Когато я остави, тя се молеше за смъртта си, защото смяташе, че от сега нататък освен несгоди, животът няма какво да й предложи. А ето сега вече може и да се смее. Къде й е достойнството? Колко се унижи само пред него! А сега, като си мислеше, но вече успокоена, не можеше да се начуди какво толкова му бе намерила. Добре поне, че Уодингтън не знае нищо, иначе едва ли би издържала на ехидните му погледи и ироничните подмятания. Свободна, най-сетне свободна! И Кити не успя да сдържи смеха си.
Децата играеха на гоненица и както обикновено тя ги наблюдаваше отстрани благо усмихната и само от време на време, когато крясъците им ставаха непоносими, ги сгълчаваше майчински и внимаваше някое да не се нарани. Но този път литналият й дух я накара сама да се почувства като дете и тя изведнъж се включи в играта. Момиченцата я приеха с радост. Те тичаха нагоре-надолу из стаята и викаха колкото им глас държи, изпаднали в някаква неестествена и почти дивашка възбуда. Така се вживяха в играта, че взеха лудешки да рипат и шумът стана оглушителен.
Не щеш ли, вратата се отвори и игуменката застана на прага. Засрамена, Кити се отскубна от стисналите полата й момиченца, които я бяха пленили с бойни викове.
— Така ли следите децата да бъдат мирни и послушни? — попита игуменката леко усмихната.
— В момента играехме, майко. Те се поотпуснаха. Вината е моя, аз ги подведох.
Игуменката пристъпи напред и както обикновено децата се скупчиха около нея. Тя ги приласка и закачливо взе да подръпва жълтите им ушета. Изгледа Кити продължително и благосклонно. Тя се бе запъхтяла и едва си поемаше дъх. Лазурните й очи блестяха, а с разрошената от гоненицата коса беше още по-очарователна.
— Колко сте красива, дете мое — каза игуменката. — Душата ми запява, само като ви погледна. Не се учудвам, че тези деца ви обожават.
Силна червенина обля Кити и без да знае защо, очите й отведнъж плувнаха в сълзи. Тя скри лице в ръцете си.
— О, майко, карате ме да се червя.
— Хайде, хайде, не ставайте глупава. Красотата също е дар Божи, един от най-редките и ценни, и затова трябва да сме благодарни, ако сме сред притежаващите я избраници, и пак благодарни, ако не сме, но други я притежават за радост на нашите очи.
Пак се усмихна и леко потупа меките страни на Кити, сякаш тя също бе дете.
LIII
Откакто взе да помага в манастира, Кити почти не виждаше Уодингтън. На два-три пъти той бе идвал да я посрещне на пристана и да я изпрати до бунгалото. Отбиваше се на по едно уиски, но рядко оставаше за вечеря. Една неделя обаче й предложи да си приготвят суха храна за из път и да се разходят до будисткия манастир на десет мили от града, който бе известно сборище на поклонници. Още от началото игуменката бе настоявала Кити да има един почивен ден в седмицата и не й даваше да работи в неделя, а Уолтър, както обикновено, беше безкрайно зает.
Тръгнаха рано, за да стигнат преди пладне, и носачите поеха по тясна пътечка между оризищата. От време на време минаваха покрай заможни спретнати ферми и сред бамбукови горички. Кити се наслаждаваше на бездействието си. След прихлупената гледка на града сега очите й волно се зареяха из ширналата се пред тях земя. Пристигнаха в манастира — ниски сгради, безредно пръснати от едната страна на реката, притаени под сенчести дървеса. Усмихнати монаси ги поведоха из дворовете, потънали в тържествена глухота, и из храмовете, накичени с гримасничещи, кълчещи се божества. В светилището седеше Буда — далечен и тъжен, замислен, отвлечен, загадъчно усмихнат. Навред цареше униние и поруха, великолепието бе евтино, божествата — прашни, създалата ги вяра — отмираща. Монасите като че ли пребиваваха там само по силата на някакво мълчаливо споразумение, или по-скоро в очакване на заповед за уволнение, а преливащата от любезност усмивка на игумена светеше с присмеха на примирението. Някой ден монасите ще напуснат приятната сенчеста гора и сгушените в нея сгради — порутени и изоставени, отново в плен на вечната природа — ще попаднат под гибелните пестници на вилнеещите бури. Диви стебла ще облазят потъналите в забвение кумири и в дворовете ще избуят буренаци. Тогава божествата ще закреят и злите духове на мрака ще плъпнат отвред.
LIV
Те поседнаха на стъпалата на неголяма сграда (четири лакирани колони, висок керемиден покрив и огромна бронзова камбана) и се загледаха към реката, криволичеща мудно и неохотно към злощастния град. Виждаха се и назъбените му стени. Жегата тегнеше отгоре му като саван. Но реката, макар и лениво, все пак се движеше и изпълваше човека с меланхоличното чувство за преходността на нещата. Всичко отминава, а къде са следите от този ход? На Кити се стори, че всички те, целият човешки род, са капчици в реката, поели по течението, уж една до друга, а всъщност толкова разединени — безименен поток, — все към едното море устремени. Когато всичко е така лишено от дълговечност и значимост, трябва ли човек да придава несъществуваща стойност на дреболиите и тъй да прави себе си и околните нещастни.
— Знаете ли парка Харингтън? — обърна се тя към Уодингтън с усмивка в красивите си очи.
— Не. Защо?
— О, нищо, той и без това е толкова далеч оттук. Там живеят нашите.
— Да не мислите да се връщате при тях?
— Не.
— Предполагам, че не ви остават повече от два месеца. Епидемията вече затихва, а студеното време съвсем ще я пресече.
— Сигурно ще напусна това място със съжаление.
И в миг тя се замисли за бъдещето си. Нямаше никаква представа за плановете на Уолтър. Той нищо не говореше. Студен, учтив, затворен в себе си и непроницаем — това бе Уолтър. Две малки капчици в онази река, които пътуват мълчаливо към неизвестността; две малки капчици, така различни една от друга, а за съзерцателя — неразличима част от водната маса.
— Внимавайте да не ви препокръстят в манастира — каза Уодингтън с ироничната си, едва забележима усмивка.
— Те са прекалено заети, пък и едва ли им е до това сега. Държат се чудесно с мен, много са любезни и все пак, не зная как да си го обясня, но между тях и мен стои преграда. Не проумявам точно каква. Сякаш те владеят тайна и тази тайна ги разграничава от другите, но аз съм недостойна да я споделя. И това не е вярата, това е нещо по-дълбоко и много, много по-значимо: те живеят в свят, различен от нашия, и за тях ние винаги ще си останем чуждоземни. Всеки ден, когато манастирската порта се затваря зад гърба ми, аз чувствам, че преставам да съществувам за тях.
— Говорите, сякаш суетата ви е засегната — надсмя й се той.
— Суетата ми ли?
Кити сви рамене, после се усмихна вяло и бавно се обърна към него.