— Защо не сте ми казали, че живеете с манджурска принцеса?
— Какви са ви ги надрънкали тия стари клюкарки? Сигурен съм, че за една монахиня е грях да обсъжда личния живот на митнически чиновник.
— От какво толкова се засегнахте?
Уодингтън сведе поглед, после го извърна встрани, от което доби доста дяволит вид. Едва забележимо сви рамене.
— Това не са неща, за които да тръбиш. Те няма да увеличат шансовете ми за служебно издигане.
— Много ли я обичате?
Той вдигна очи и на грозноватото му дребно лице стоеше израза на твърдоглав непослушник.
— Тя изостави всичко заради мене — къща, семейство, сигурност и достойнство. Много години минаха, откакто го направи, за да бъде с мен. На два-три пъти се опитах да я отпратя, но тя отново се връщаше, бягал съм от нея, но все ме намираше. Вече съм се отказал от тези игри, мисля, че до края на живота си ще остана с нея.
— Сигурно ви обича безумно.
— Знаете ли, то е едно особено чувство — отвърна той, като сбърчи челото си в недоумение. — Съвършено убеден съм, че ако я напусна окончателно, тя ще се самоубие. Не от лоши чувства към мен, а съвсем естествено, просто защото не желае да живее без мен. Знаете ли, това ми дава едно странно усещане. Това е нещо, което не можеш да загърбиш или забравиш.
— Но по-важното е да обичаш, отколкото да бъдеш обичан. Човек не е дори благодарен на хората, които го обичат. Ако и той не ги обича, те само го отегчават.
— На мен ми липсва такъв опит в множествено число — отвърна той. — Моето преживяване е в единствено число.
— Наистина ли е принцеса от императорския двор?
— Не, това е романтична измислица на монахините. Тя принадлежи към един от големите манджурски родове, но те, както е известно, бяха пометени от революцията. Въпреки това е много изискана дама.
Той го каза с нескривана гордост и в очите на Кити заигра усмивчица.
— Значи ли това, че ще останете тук до края на живота си?
— В Китай ли? Да. А какво ще прави тя другаде? Когато се пенсионирам, ще си купя малка къща в Пекин и там ще дочакам края.
— Имате ли деца?
— Не.
Тя го изгледа с любопитство. Странно й се стори, че този дребен, плешив човечец с маймунско лице е могъл да запали такава опустошителна страст в една чужденка. Като говореше за нея, независимо от несериозното му държане и ироничния тон, Кити остана с твърдото впечатление, че жената го обича силно и сляпо. Това малко я разстрои.
— Далеч е паркът Харингтън — усмихна се тя.
— Защо казвате това?
— Вече нищо не разбирам. Животът е толкова необикновено нещо. Чувствам се, като че ли трийсет години съм газила само в селската вада и изведнъж ми показват морето. Объркана съм, но и въодушевена. Не искам да умирам, искам да живея. Изпълват ме някакви нови сили. Подобно на онези стари моряци, които тръгват към незнайни морета, и аз мисля, че душата ми жадува неизвестността.
Уодингтън я погледна замислено. Разсеяният й взор почиваше върху равната повърхност на реката. Две капчици, поели тихо и безмълвно към мрачното вечно море.
— Ще ме запознаете ли с дамата от Манджурия? — попита Кити, като рязко изправи глава.
— Тя не знае и думичка английски.
— Вие бяхте така мил с мене, помогнахте ми толкова много, сега аз искам да ви се отблагодаря, като засвидетелствам добрите си чувства към нея.
Уодингтън се изкиска тънко и иронично, но отвърна благовъзпитано.
— Някой ден ще мина да ви взема, а тя ще ви гости с жасминов чай.
Кити не искаше да му разкрие, че историята на тази чужда любов отведнъж плени въображението й и силно я заинтригува; манджурската принцеса се превърна за нея в символ на нещо, което смътно, но непреодолимо я примамваше, загадъчно й сочеше към тайнствените селения на духа.
LV
Ден-два по-късно Кити направи едно неподозирано откритие.
Отиде в манастира както обикновено и се залови с първата си сутрешна задача — да провери дали децата са измити и облечени. Тъй като монахините упорито държаха на схващането, че нощният въздух е вреден за здравето, атмосферата в спалнята бе душна и зловонна. След свежата утрин навън Кити трудно понасяше тази спареност и винаги бързаше да отвори колкото е възможно повече прозорци. Но този ден тя изведнъж се почувства много зле и с олюляваща се глава застана до прозореца, за да си поеме въздух. Никога преди не й бе ставало така. След това червата й се обърнаха и тя повърна. Извика така силно, че децата се изплашиха и по-голямото момиче, което й помагаше, притича бързо и като я зърна бледа и трепереща, спря се и изпищя: „Холера!“ Думата проряза Китиния ум и тя се обля в ледена пот; обзе я ужас, още миг продължи да се бори с нощта, която с гърчове плъпна по вените й, но се почувства съвършено безсилна и се предаде на препускащия мрак.
Когато отвори очи, отпърво не различи къде точно се намира. Стори й се, че лежи на под, а като помръдна глава, усети, че под нея има възглавница. Нищо не си спомняше. Игуменката бе коленичила до нея и държеше шишенце амонячна сол под носа й, а сестра Сен Жозеф стоеше права и я гледаше в очите. И в този миг думата отново проряза съзнанието й: холера! Съзря ужаса, изписан по лицата на монахините. Сестра Сен Жозеф изглеждаше огромна, с размити очертания. Паниката отново я сграбчи.
— О, майко, майко игуменко! — проплака тя. — Умирам ли? Не искам да умирам.
— Разбира се, че няма да умрете — отвърна й игуменката.
Тя беше съвършено спокойна, дори някакво закачливо пламъче се мержелееше в очите й.
— Ами холерата? Къде е Уолтър? Изпратихте ли да го повикат? О, майко.
И сълзите като река рукнаха от очите й. Игуменката протегна ръка и Кити я стисна както удавник стиска сламка.
— Хайде, хайде, скъпото ми дете, не бива да сте толкова глупава. Това не е холера, нито дори болест.
— Къде е Уолтър?
— Съпругът ви е твърде зает, за да го безпокоим с дреболии. Още малко и съвсем ще ви мине.
Кити вдигна недоумяващ и измъчен поглед към нея. Как може да е тъй спокойна? Това е жестоко.
— Полежете още няколко минутки — каза игуменката. — Няма за какво да се тревожите.
Кити усети учестения си пулс. Дотолкова бе привикнала с мисълта за холерата, че й се струваше невъзможно да се зарази. О, каква глупачка е била! Сега вече знаеше, че си отива. Умираше от страх. Момичетата внесоха един плетен шезлонг и го поставиха до прозореца.
— Хайде, опитайте се да станете — каза й игуменката. — На шезлонга ще ви е по-удобно. Ще успеете ли сама?
Тя хвана Кити под мишница и сестра Сен Жозеф й помогна да се изправи. Изтощена от минималното усилие, Кити се отпусна в стола.
— Не е ли по-добре да затворя прозореца? — попита сестра Сен Жозеф. — Утринният въздух едва ли е добър за нея.
— Не, не — обади се Кити. — Моля ви се, нека стои отворен.
Синьото небе й вдъхваше увереност. Беше още отмаляла, но наистина се почувства по-добре. Двете монахини я наблюдаваха мълчаливо, а после сестра Сен Жозеф прошепна нещо на игуменката, което Кити не успя да дочуе. След това игуменката седна до нея и взе ръката й.
— Послушайте, дете мое…
Тя й зададе един-два въпроса. Кити й отвърна, без да разбира значението им. Устните й така трепереха, че тя с мъка изговаряше думите.
— Няма никакво съмнение — намеси се сестра Сен Жозеф. — Аз не се лъжа в такива работи.
Тя се изсмя тихичко и в смеха й Кити долови по-скоро въодушевление, отколкото загриженост. Игуменката, която продължаваше да държи ръката на Кити, се усмихна с тихо задоволство.
— Скъпо дете, сестра Сен Жозеф е по-опитна от мен в тези работи, а тя отгатна състоянието ви още щом ви зърна за пръв път. Трябва да й признаем, че излезе права.
— Какво искате да кажете? — попита Кити с тревога в гласа си.
— То е очевидно. Никога ли не ви е минавало през ума, че може да сте бременна, а, скъпо дете?
Изумлението при това откритие разтърси Кити от главата до петите и тя свали краката си на пода, сякаш се канеше да скочи.