— Полежете още малко, полежете — успокои я игуменката.
Кити почувства, че се изчервява, и сложи ръце на гърдите си.
— Това е невъзможно. Това не е вярно.
— Какво говори тя? — попита сестра Сен Жозеф.
Игуменката преведе. Широка усмивка се разля по простоватото червендалесто лице на сестра Сен Жозеф.
— Няма грешка. Давам ви честната си дума.
— Откога сте омъжена, дете мое? — попита я игуменката. — Защо да е невъзможно? Със същия брачен стаж снаха ми имаше вече две бебета.
Кити се отпусна назад в шезлонга. Сърцето й изстина.
— Срам ме е — прошепна тя.
— Защото ще имате бебе ли? Защо, какво по-естествено от това?
— каза сестра Сен Жозеф.
— Ами да, помислете само колко ще е доволен вашият съпруг. Ще полудее от радост. Да знаете колко е мил той с бебетата, да можехте да зърнете отнякъде лицето му, когато си играе с тях, за да разберете с какво щастие ще го дарите.
— Колко глупаво наистина, че не се бях сетила за тази възможност преди — каза Кити. — Във всеки случай, радвам се, че не е холера. Ето, сега вече се чувствам много по-добре. Да се залавям с работата, която ме чака.
— Не, не днес, скъпо дете. Преживели сте шок и сега най-добре да се върнете вкъщи и да си починете.
— Не, не, предпочитам да остана и да поработя.
— Настоявам. Какво ще каже добрият ни доктор, ако ви разреша такава непредпазливост? Елате вдругиден или по-вдругиден, ако желаете, но днес трябва да почивате. Ще изпратя за един паланкин. Искате ли някое от нашите момичета да ви придружи?
— О, не, и сама ще се справя.
LVI
Кити почиваше в леглото си. Щорите бяха спуснати. Беше следобед и прислугата спеше. Тазсутрешното разкритие (а тя вече не се съмняваше, че това е самата истина) продължаваше да я плаши. Откакто се бе прибрала, тя трескаво се мъчеше да събере мислите си, но умът й категорично отказваше да работи. Изведнъж дочу стъпки — бяха стъпки на обут в ботуши човек, така че не можеше да е някой от слугите, и тя с ужас разбра, че това е само съпругът й. Беше влязъл във всекидневната и оттам извика името й. Тя не се обади. Последва миг мълчание, а после почукване на вратата й.
— Да?
— Може ли да вляза?
Кити стана от леглото и наметна един пеньоар.
— Да.
Той влезе. Беше доволна, че поне спуснатите щори засенчваха лицето й.
— Дано не съм те събудил. Почуках съвсем леко.
— Не бях заспала.
Той отиде до един от прозорците и вдигна щорите. Топла светлина обля стаята.
— Какво има? — попита тя. — Защо си се върнал толкова рано?
— Сестрите ми казаха, че не се чувстваш добре. Реших да дойда и да видя какво ти е.
Обзе я силен гняв.
— Какво ще кажеш, ако е холера?
— Ако е холера, в никакъв случай не би могла да се върнеш сама от манастира тази сутрин.
Тя отиде до тоалетката и среса разчорлените си коси. Искаше да печели време. След това седна и запали цигара.
— Не се чувствах много добре тази сутрин и игуменката ме посъветва да се прибера обратно вкъщи. Но вече нищо ми няма. Утре както обикновено ще се върна в манастира.
— И какво ти е?
— Те не ти ли казаха?
— Не. Игуменката рече, че ти сама ще ми съобщиш.
И той направи нещо, което вършеше рядко — погледна я право в очите; професионалните му инстинкти бяха по-силни от личните чувства. Тя се поколеба, но с усилие на волята вдигна очи и срещна неговите.
— Ще имам дете — изрече.
Думи, които биха изтръгнали възглас на удивление от всеки друг, Уолтър приемаше с мълчание и Кити бе привикнала с това, но никога преди мълчанието му не й се бе струвало така смазващо. Той нищо не отвърна, не се издаде с жест, лицето му не трепна, изразът в тъмните му очи не се смени, за да покаже, че е чул казаното. Изведнъж на нея й се доплака. Ако един мъж обича жена си и жена му го обича, в такъв момент би трябвало да ги свързва неудържима любов. Мълчанието бе непоносимо и тя го наруши.
— Не зная защо тази възможност не ми беше минавала през ума ни за миг преди това. Глупаво от моя страна, но… било поради едно или друго…
— Откога… откога… чакаш бебето?
Той с мъка произнасяше думите. Тя усети, че и неговото гърло е пресъхнало. Устните й трепереха и тя не можеше да ги овладее; ако той не е от камък, това положение би трябвало да събуди поне състраданието му.
— От два или три месеца.
— Аз ли съм бащата?
Тя ахна. В гласа му долови слаб трепет, странно как при неговото желязно самообладание и най-малката проява на чувства изглеждаше така трогателна. Без да знае защо, тя изведнъж се сети за един уред, който й бяха показали в Хонконг. Представляваше игла, която едва забележимо се поклаща при земетресение на хиляди мили разстояние, поне така й бяха обяснили. Тя го погледна. Той бе смъртнобледен. И преди беше виждала тази бледност върху лицето му. Гледаше надолу и малко встрани.
— Е?
Тя стисна длани. Знаеше, че ако каже „да“, това ще означава всичко на този свят за него. Той ще й повярва, разбира се, че ще й повярва, защото му се иска, и тогава ще й прости. Тя познаваше безмерната му нежност и желанието му да я раздава въпреки стеснителността си. Знаеше, че не е отмъстителен — щеше да й прости, ако тя му кажеше нещо за свое оправдание, оправдание, което да докосне сърцето му, тогава щеше да й прости веднъж завинаги. Можеше да разчита, че той никога не ще използва това признание срещу нея. Защото можеше да е неумолим, бездушен и язвителен, но в никакъв случай не бе нито подъл, нито дребнав. Едно „да“ би променило всичко.
А тя изпитваше болезнена нужда от състрадание. Неочакваното и за нея самата разкритие, че е бременна, й бе вдъхнало смътна надежда и неопределено желание. Чувстваше се слаба, уплашена, самотна и далеч от всякакви приятели. Въпреки че нищо не я свързваше с майка й, тази сутрин Кити изведнъж почувства непреодолим копнеж да бъде с нея. Имаше нужда от помощ и утеха. Тя не обичаше Уолтър, знаеше, че никога не ще го обикне, но в този миг закопня с цялото си сърце за прегръдките му, само да може да положи глава на гърдите му, да се вкопчи в него и да заплаче щастливо, щеше й се той да я целуне и тя да обвие ръце около врата му.
Разплака се. Толкова пъти преди това бе лъгала, и то без никакви угризения. Какво лошо има в лъжата, щом е за добро? Лъжа, лъжа, какво е това лъжата? Толкова лесно е да кажеш „да“. И тя си представи как очите на Уолтър се разнежват и ръцете му се протягат към нея. Но тя не можа да каже „да“; не знаеше точно защо, просто не можа. Всичко, което бе преживяла през тези последни седмици на огорчения, Чарли и неговото бездушие, холерата и нейните жертви, монахините, странно, но дори и този смешен пияница Уодингтън — всичко това я бе променило до неузнаваемост, и въпреки че бе премаляла от вълнение, на пост в душата й като че ли бдеше суров и страшен съдник. Тя чувстваше, че да каже истината. Не си струва да лъже. Мислите й се зареяха нанякъде и отведнъж пред очите й изплува образът на умрелия просяк, паднал до зида. Защо се сеща за него? Тя вече не плачеше, но сълзите продължаваха да обливат лицето й, стичаха се обилно от огромните й очи. Най-сетне отвърна на въпроса му. Беше я попитал дали той е бащата на детето.
— Не зная — рече тя.
Призрачна усмивка пробягна по лицето му. Побиха я тръпки.
— Положението е малко конфузно, а, какво ще кажеш?
Съвсем в неговия стил и точно това, което очакваше да чуе от него в такъв момент, но все пак сърцето й се сви. Дали всъщност разбира колко й е трудно да каже истината (не трудно, поправи се тя наум, а неизбежно) и дали оценява честността й? Собственият й отговор „не зная, не зная“ продължаваше да пулсира в главата й. Вече бе невъзможно да го върне обратно. Тя извади носна кърпичка от чантата и избърса очите си. И двамата продължаваха да мълчат. На масата до леглото и имаше сифон и той й наля чаша вода. Поднесе й я и остана със сифона в ръка, докато тя пиеше. Кити се изненада колко тънка е ръката му, всъщност тя бе изящна, слаба, с дълги пръсти, но сега от нея бяха останали само кожа и кости. Ръката леко потреперваше — лицето си успяваше да владее, но ръката му го издаваше.