— Не обръщай внимание на сълзите ми — каза Кити. — Те не значат нищо, просто не мога да спра изтичането на тази вода от очите си.
Тя изпи чашата и я върна. Уолтър седна на един стол и запали цигара. Въздъхна тихо. И преди го бе чувала да въздиша така един-два пъти, и тогава сърцето й се бе свивало. Като го погледна сега, зареял очи през прозореца, с учудване установи, че страшно е отслабнал за тези няколко седмици в Мей Дан Фу. Слепоочията му бяха хлътнали, а лицето — светнало. Дрехите му висяха съвсем свободно, сякаш бяха направени за по-голям човек. През слънчевия загар на лицето му прозираше зеленикава бледност. Имаше съвършено изтощен вид. Работеше твърде много, спеше твърде малко и почти нищо не ядеше. При цялата й скръб и смут в душата й се намери място за състрадание към него. Жестоко бе да мисли, че не може да му помогне.
Той подпря главата си с ръка, сякаш го мъчеше главоболие, и тя си помисли, че и в неговия ум бясно се блъскат същите „не зная, не зная“. Странно как в този мрачен, смръщен и стеснителен човек има толкова вродена обич към малките бебета. Повечето мъже и не поглеждат своите, а монахините, трогнати и приятно изненадани, неведнъж й бяха говорили за тази негова привързаност. Щом таеше такава неприкрита обич към онези смешни китайски бебета, какво оставаше за неговото собствено? Кити прехапа устни, за да не се разплаче отново.
Той погледна часовника си.
— Трябва да се върна в града. Днес ме чака много работа… А ти ще останеш ли сама?
— О, да. За мен не се тревожи.
— Довечера не ме чакай. Сигурно ще се върна много късно, ще хапна нещо при полковник Ю.
— Добре.
Той се изправи.
— На твое място днес бих останал да лежа. Не се преуморявай. Ако имаш нужда от нещо, кажи ми, преди да съм излязъл.
— Не, благодаря ти. Добре съм.
Уолтър се спря за момент, сякаш се поколеба, а след това рязко и без да я погледне, взе шапката си и излезе от стаята. Тя го чу да прекосява двора. Почувства се ужасно самотна. Вече нямаше защо да се сдържа и даде воля на сълзите си.
LVII
Нощта бе душна и Кити стоеше до прозореца, загледана във фантастичните покриви на китайския храм, прокобно изрязани на фона на звездната светлина, когато в стаята влезе Уолтър. Бе външно спокойна, макар че сълзите напираха в очите й. Независимо от всички неприятности, които занимаваха изтормозения й ум, тя се чувстваше странно успокоена — успокоение, може би дошло от изтощението й.
— Мислех, че вече си в леглото — каза Уолтър, като прекрачи прага.
— Не ми се спи. По-прохладно ми е, когато седя. Вечерял ли си?
— Хапнах.
Той закрачи нагоре-надолу из стаята. Виждаше се, че иска да й каже нещо, но е много притеснен. Тя спокойно го изчака да събере кураж. Изведнъж Уолтър започна:
— Доста мислих върху това, което ми каза днес следобед. Струва ми се, че ще бъде по-добре, ако напуснеш това място. Говорих с полковник Ю. Той ще ти осигури придружители. Можеш да вземеш и прислужницата си. Ще бъдеш в пълна безопасност.
— Къде мога да отида?
— При майка си.
— Мислиш ли, че тя ще ми се зарадва?
Той се спря в моментно колебание, сякаш за да премисли.
— Тогава върни се в Хонконг.
— И какво ще правя там?
— Сега ще имаш нужда от повече грижи и внимание. Мисля, че не бива да искам от тебе да останеш тук.
Тя не можа да сдържи усмивката си не само на огорчение, но и на ирония. Погледна го и едва не се изсмя на глас.
— Не разбирам защо трябва да се тревожиш за моето здраве?
Той пристъпи към прозореца и се загледа в нощта. Безоблачното небе бе осеяно с безброй звезди.
— Това не е място за жена в твоето положение.
Светлият му лек костюм се белееше сред здрача на нощта, в изящния му профил имаше нещо зловещо и все пак, колкото и странно да й се струваше, в този миг той не будеше никакъв страх у нея.
— Когато настояваше да дойда тук с тебе, искаше ли да умра? — попита го неочаквано.
Отговорът му се забави толкова дълго, че тя престана да го очаква.
— Отначало може би.
Кити потрепера, защото той за пръв път признаваше намерението си. Но за най-голямо свое учудване не му се разсърди. В този миг дори му се възхищаваше, но с известна насмешка. Съвсем без повод изведнъж се сети за Чарли Таунзенд и той й се стори кръгъл глупак.
— Това е голям риск — продължи тя. — При чувствителната си съвест, съмнявам се дали щеше някога да си простиш, ако бях умряла.
— Да, но ти не умря. Дори бих казал, че Мей Дан Фу ти подейства много добре.
— Истина е, че се чувствам отлично.
Някакъв инстинкт я подмами да използва временното му благоразположение. След всичко, което бяха преживели заедно, сред ужаса на това масово опустошение, струваше й се смешно да си придава значение на някакво си глупаво прелюбодеяние. Когато смъртта дебне иззад ъгъла и жъне живот както жътварят — жито, глупаво е да се косиш заради малките мръсотийки, с които този или онзи петни плътта си. Само да можеше да го убеди колко малко значи Чарли Таунзенд за нея, толкова малко, че вече трудно си възстановява чертите на лицето му, а любовта към него е завинаги излетяла от сърцето й. И понеже чувствата й към Таунзенд се бяха стопили, прегрешенията им също бяха изгубили смисъл. Сърцето й вече не принадлежеше никому, а това, че му бе отдавала тялото си, то просто не беше важно. Идеше й да се обърне към Уолтър и да му каже: „Слушай какво, не мислиш ли, че достатъчно дълго се правихме на глупаци? Само се цупим като деца, вместо да си подадем ръка и да се сприятелим. Това, че не ни свързва любов, не е причина да ни дели омраза.“
Уолтър стоеше неподвижно, а светлината от лампата само подсилваше бледнината на застиналото му лице. Но от него тя все още се боеше, боеше се, че ако сбърка в думите си, той отново ще я загърби с леденото си презрение. Вече добре познаваше изострената му чувствителност, която прикриваше зад хаплива ирония, и лесно уязвимото му сърце. Дори за миг се подразни от твърдоглавието му. Разбира се, ядеше го накърненото му тщеславие и тя смътно съзнаваше, че от всички рани тази най-трудно заздравява. Странно защо мъжете придават толкова голямо значение на верността на съпругите си. Когато за първи път изневери на Уолтър с Чарли, тя си мислеше, че ще се промени едва ли не видимо, че ще се превърне в друга жена, но си беше останала съвършено същата, само някак си по-блажена и по-жизнена. Как й се искаше сега да може да каже на Уолтър, че детето е негово — лъжата нямаше да й струва нищо, а за него уверението щеше да е голяма утеха. А в края на краищата би могло и да е истина, и какво беше това нещо в нея, което й пречеше „да се оправдае поради липса на доказателства“, както казват юристите. Какви глупаци са всъщност мъжете! Тяхното участие в създаването на живота е толкова нищожно, жената е тази, която дълги месеци се мъчи, носи детето в утробата си и го ражда в болки, а мъжът, само поради мимолетния си принос, се перчи с нелепите си претенции. Защо това трябва да влияе на отношението му към детето? И след това Кити се замисли за бебето, което очакваше, замисли се без чувства, без майчина страст, само с някакво лениво любопитство.
— Може би предпочиташ да премислиш — обади се Уолтър, нарушавайки дългото мълчание.
— Какво да премисля?
Той се извърна към нея изненадан.
— Кога искаш да тръгнеш?
— Но аз не искам да тръгна.
— Защо не?
— Харесва ми да работя в манастира. Мисля, че и те имат полза от мен. Предпочитам да остана, докато останеш и ти.
— Трябва да те предупредя, че в състоянието, в което се намираш, ти си много по-податлива на всякакъв вид зараза.
— Как деликатно го каза — усмихна се тя иронично.