— Не оставаш заради мене, нали?
Кити се поколеба. Откъде ли можеше да знае той, че най-силното и най-неочакваното чувство, което възбуждаше у нея сега, е жалост.
— Не. Ти не ме обичаш. Често си мисля, че сигурно те отегчавам.
— Не съм и предполагал, че си способна да се затриеш заради няколко изкуфели монахини и едно котило китайски копелета.
Устните й се извиха в усмивка.
— Не е честно да ме презираш така яростно само защото ти сам си сбъркал в преценката си за мен. Аз не съм виновна, че ти си такъв наивник.
— Разбира се, то си е твоя работа. Ако си решила да останеш — остани.
— Съжалявам, че не мога да ти дам възможност да проявиш великодушието си. — Странно, но на нея й бе трудно да се държи сериозно с него. — Ако искаш да знаеш, ти си съвършено прав. Не заради сираците оставам, а защото се намирам в особеното положение на човек, който просто няма при кого да отиде. Знам, че където и да отида, ще бъда в тежест. Не познавам нито един човек, който да дава пет пари за това дали съм жива или мъртва.
Той се намръщи, но не сърдито.
— Хубаво се оплетохме ние с тебе — каза той.
— Ще искаш ли развод? На мене ми е все едно.
— Трябва да знаеш, че идвайки тук, ти изкупи греха си.
— Не знаех. Виждаш ли, аз не съм правила проучвания на тема изневяра. Но кажи ми как ще живеем, като се оттеглим от това място? Ще продължим ли да бъдем заедно?
— О, не мислиш ли, че е по-добре да оставим нещата сами да се подредят?
В гласа му прозвуча смъртна умора.
LVIII
Два-три дни по-късно Уодингтън посрещна Кити на излизане от манастира (като не можеше да си намери място от безпокойство, тя побърза да се върне при монахините) и я заведе на обещаната чаша чай с неговата държанка. Кити неведнъж бе обядвала в къщата на Уодингтън. Това беше претенциозна квадратна бяла сграда, от тия, които митниците строяха за своите чиновници из цял Китай. И трапезарията, където се хранеха, и гостната, в която почиваха, бяха обзаведени стилно и строго. Изобщо, тези къщи имаха вид на полукантора, полухотел, бяха лишени от домашен уют и си личеше, че представляват жилища за временно пребиваване на поредните наематели. Никому никога не би хрумнало, че на горния етаж, забулени, живеят загадката и романтизмът. Изкачиха ред стъпала и Уодингтън открехна вратата. Кити влезе в обширна гола стая с белосани стени, на които висяха различни калиграфски изписани върху свитъци стари ръкописи. Пред четвъртита маса, на дървен стол, и двете от черно дърво, богато украсено с резба, седеше тя. Щом Кити и Уодингтън влязоха, тя се изправи, но не пристъпи напред.
— Ето я — каза Уодингтън и добави нещо на китайски.
Кити се ръкува с нея. И през дългата, бродирана роба си личеше, че е слаба и малко по-висока, отколкото привикналата с южните китайци Кити бе очаквала. Носеше жакет от бледозелена коприна с тесни ръкави, които покриваха китките й, а върху черната си коса, прибрана в сложна прическа, имаше типично манджурско украшение. Пласт пудра покриваше лицето й, а страните от очите до устата бяха начервени с руж, изскубаните й вежди образуваха тънка черна извивка, а устата й бе алена. Изпод тази маска леко дръпнатите й огромни очи блестяха като черни кехлибари. Приличаше повече на идол, отколкото на жена. Движенията й бяха бавни и отмерени. Кити имаше усещането, че тя хем малко се срамува, хем изгаря от любопитство. Докато Уодингтън говореше на Кити, тя на два-три пъти поклати глава, като я гледаше право в очите. Погледът на Кити падна върху ръцете й — неестествено дълги, много тънки и с цвета на слонова кост, изящните й нокти бяха лакирани. Никога преди Кити не бе виждала нещо по-прекрасно от тези отпуснати елегантни ръце. В тях се четеше изтънчеността на безчет поколения.
Говореше с малко писклив глас, наподобяващ чуруликането на пойна птичка, и Уодингтън, който превеждаше, каза на Кити, че тя е много радостна да я приеме. На колко години е, колко деца има? И тримата бяха седнали на дървени столове около четвъртитата маса. Едно момче внесе купичка чай — блед и с аромата на жасмин. Дамата от Манджурия предложи на Кити кутия пурети. Освен масата и столовете в стаята нямаше почти никакви други мебели, само един сламеник с бродирана възглавница и два скрина от санталово дърво.
— С какво се занимава през деня? — попита Кити.
— Рисува по малко, понякога пише стихове. Но най-вече си почива. Пуши, но умерено, което е добре, тъй като служебният ми дълг повелява да се боря срещу търговията с опиум.
— А вие пушите ли? — попита Кити.
— Рядко. Да ви кажа право, аз все още предпочитам уискито.
В стаята се усещаше леко парлива миризма, която не беше неприятна, а по-скоро особена и екзотична.
— Кажете й, че много съжалявам, задето не мога да си поговоря направо с нея. Сигурна съм, че има много неща, които можем да си кажем.
Когато това бе преведено, манджурката погледна Кити с очи, в които проблесна усмивка. Така седнала, непринудено отпусната в красивите си дрехи, тя имаше много внушителен вид; от гримираното лице спокойните й непроницаеми очи зорко следяха всичко наоколо. Бе нереална като картина и все пак притежаваше изящество, пред което Кити се чувстваше тромава и несръчна. До този момент тя бе удостоявала Китай, в който съдбата я бе захвърлила така немилостиво, единствено с повърхностна и леко презрителна любознателност. Така правеха всички англичани. Сега за първи път като че ли проникна в едно далечно и загадъчно минало. Ето, пред нея стоеше Изтокът — забулен и неведом. Убежденията и идеалите на Запада отведнъж й се сториха недодялани в сравнение с идеалите и убежденията, стаени в изящното създание. Това бе един съвършено различен живот, живот в съвършено различна плоскост. Пред този идол с изрисувано лице и дръпнати бдителни очи напъните и страданията на Китиния свят изведнъж добиваха абсурдни очертания. Тази цветна маска като че ли криеше тайната на един богат, дълбок и значим опит: тези дълги нежни ръце със заострени нокти държаха ключа към непредречени загадки.
— И за какво си мисли цял ден? — попита Кити.
— За нищо — усмихна се Уодингтън.
— Тя е прекрасна. Кажете й, че никога не съм виждала такива красиви ръце. Чудя се, Уодингтън, какво намира във вас?
Уодингтън се изсмя и преведе въпроса й.
— Казва, че съм добър.
— Нима жената може да обича един мъж заради неговата доброта? — учуди се Кити.
Дамата от Манджурия се изсмя само веднъж — когато Кити, ей така, от нямане какво да каже, изрази възхищението си от кехлибарената гривна на ръката й. Тя я свали и Кити, като се опита да я сложи, откри, че гривната не може да мине през кокалчетата на пръстите й, въпреки че ръката й съвсем не беше голяма. Дамата избухна в детински смях. Каза нещо на Уодингтън и извика прислужницата си. Нареди й нещо и след миг прислужницата донесе чифт много красиви манджурски пантофи.
— Иска да ви ги подари, ако ви стават — преведе Уодингтън. — Ще видите, че са много удобни.
— Съвсем са ми по мярка — обади се гордо Кити.
Но тя забеляза, че Уодингтън се подсмихва.
— На нея са й много големи, така ли? — досети се Кити.
— Ужасно големи.
Кити се изсмя и Уодингтън преведе. Манджурската дама и прислужницата й също прихнаха.
По-късно, кога го Кити и Уодингтън вървяха заедно нагоре по хълма, тя се обърна към него приятелски усмихната.
— Не сте ми казвали, че толкова много я обичате.
— А какво ви кара да мислите, че е така?
— Прочетох го в очите ви. Странно, сигурно е като да обичаш сянка или сън. Чудно нещо сте това мъжете: смятах, че и вие сте като всички останали, а сега имам чувството, че изобщо не ви познавам.
Щом стигнаха бунгалото, той най-неочаквано я запита:
— Защо пожелахте да я видите?
Кити се поколеба, преди да отговори.
— Търся нещо, без да знам какво точно. Зная обаче, че за мен е много важно да го намеря и че намеря ли го, ще се успокоя. Може би монахините го знаят; когато съм с тях, чувствам, че пазят тайна, в която не желаят да ме посветят. Бях си втълпила, неизвестно защо, че като видя тази ваша дама, ще разбера какво търся. Ако можеше, тя сигурно щеше да ми го каже.