— А защо смятате, че тя ще знае?
Кити го погледна косо, но не отвърна. Вместо това, го запита:
— А вие знаете ли го?
Той се усмихна и сви рамене.
— Дао. Някои го търсят в опиума, други в Бога, някои — в уискито, трети — в любовта. Но пътят е единни същ и наникъде не води.
LIX
Кити отново се потопи в успокояващата я работа в манастира и въпреки че рано сутрин не се чувстваше добре, винаги намираше сили да се пребори с отпадналостта. Учудваше я повишеният интерес на монахините към нея: сестри, които преди това едва забележимо й кимваха на разминаване в коридора, сега използваха и най-незначителния повод, за да се вмъкнат в стаята й, само и само да я зърнат и да си побъбрят с нея, целите грейнали от детинско любопитство. Сестра Сен Жозеф не спираше да й повтаря с влудяваща настойчивост как от онези дни все си викала наум: „Абе, май че…“ или: „Няма да се учудя, ако се окаже, че…“, а когато Кити припаднала: „Няма никакво съмнение, работата е ясна като бял ден.“ Тя заразправя на Кити безкрайни истории за безкрайните бременности на снаха си, от които можеха косите ти да настръхнат, особено ако си човек без чувство за хумор. У сестра Сен Жозеф по много приятен начин се примесваха здравият земен светоглед от нейното детство („една река извиваше през ливадите на татковата ферма, а строените от двете й страни тополи потрепваха и при най-лекия полъх“) с всеотдайна религиозна преданост. Веднъж, твърдо убедена, че една еретичка не ще знае нищо по тези въпроси, тя разказа на Кити за Благовещение.
— Стигна ли до тези редове в Светото писание, все плача — каза тя. — Не зная защо, но винаги нещо ми става.
И продължи на френски, с непознати за Кити думи, думи, които прозвучаха малко хладно, може би поради прецизността на изпълнението: „Ангелът влезе при нея и рече: радвай се, благодатна! Господ е с тебе, благословена си ти между жените.“[21]
Тайнството на зачатието лъхна из манастира като игрив ветрец сред белите цветчета на овошки. Мисълта за Кити и нейната бременност разтревожи и възбуди тези бездетни жени. Тя ги и плашеше, и привличаше едновременно. На физическата страна на нейното състояние те гледаха със земно здравомислие, защото бяха все селски и рибарски щерки, но в детските си сърца таяха благоговение. Кити и плодът, който носеше, разбуниха мислите им, но и по някакъв неведом начин ги ощастливиха и въодушевиха. Сестра Сен Жозеф й каза, че те всички се молят за нея, а когато сестра Сен Мартен споделила съжалението си, че Кити не е католичка, игуменката я смъмрила, като казала, че е възможно да си протестантка и пак да си жена благочестива и че Господ Бог ще намери начин да се погрижи за това.
Кити бе трогната и изумена от интереса, който възбуждаше, но най-много я учуди, че дори игуменката, така сурова в светостта си, бе станала особено благосклонна към нея. С Кити тя винаги се държеше любезно, но някак си на разстояние; докато сега в отношенията й се появи нещо, което много приличаше на майчинска нежност. В гласа й зазвучаха нови, гальовни нотки, а в очите й често припламваше възхищение, сякаш Кити бе дете, проявило неподозирана интелигентност. Всичко това й се струваше по странен начин затрогващо. Душата й бе като спокойно сиво море, люшнало внушителните си мощни талази в мрачно величие, а един слънчев лъч, весел и дружелюбен, го пронизваше с надежда. Много често по здрач игуменката идваше и присядаше до Кити.
— Трябва да следя да не се преуморявате, дете мое — извиняваше се тя за посещението си, — защото иначе доктор Фейн никога няма да ми прости. О, тази английска сдържаност! Знам, че не е на себе си от радост, но подхвърлиш ли му нещо в тази връзка, мигом пребледнява.
Тя взе ръката на Кити и обичливо я потупа.
— Доктор Фейн ми каза, че настоява да се махнете оттук, но вие сте отказали, защото искате да продължите да ни помагате. Това е много любезно от ваша страна, дете мое, и трябва да знаете, че ние много ценим тази помощ. Но истинското ви място е до него, той има нужда от помощ сега. О, просто не зная какво щяхме да правим без този възхитителен човек.
— Радвам се, че е успял да направи нещо за вас — отвърна Кити.
— Вие, скъпа, трябва да го обичате с цялото си сърце. Той е светец.
Кити се усмихна и въздъхна дълбоко в душата си. Сега имаше само едно нещо, което искаше да направи за Уолтър, но не знаеше как. Искаше да го накара да й прости вече не заради нея самата, а заради него самия, защото чувстваше, че само това ще възвърне душевния му покой. Безполезно бе да го моли за прошка, защото, ако, не дай си Боже, той научи, че прошката е за негово добро, а не за нейно, твърдоглавата му суета непременно ще го накара да й обърне гръб (странно, но суетата му вече не я дразнеше, напротив, приемаше я като нещо съвсем естествено и само повече го съжаляваше). Затова единствената възможност тя виждаше в някакво неочаквано стечение на обстоятелствата и тогава в суматохата той ще забрави за своята мнителност. Първоначално реши да го атакува със силата на своите чувства, което би го освободило от кошмара на измъчващата го омраза, но в патетичния си инат той би се мобилизирал, за да устои на подобен натиск.
Не е ли жалко, че мъжете, прахосвайки краткия си земен път, и без това изпълнен с болка, трябва да се самоизмъчват?
LX
Въпреки че игуменката бе говорила с Кити не повече от три-четири пъти, от които само веднъж-дваж за по десетина минути, тя й бе направила дълбоко впечатление. На пръв поглед нравът й приличаше на грандиозен и негостолюбив пейзаж, в който обаче след време човек открива малки слънчеви селца сред китни овошки, сгушени в полите на внушителни планини, и живописни лениви потоци, плъзнали след тучни ливади. Но тези радващи сърцето гледки, които и учудват, и окрилят човека, не стигат да те накарат да отпуснеш душата си в тази страна на засенчени възвишения и обрулени от вятъра поля. Невъзможно бе да се сближиш с игуменката, у нея, както и у останалите монахини, дори у бъбривата веселячка сестра Сен Жозеф, се чувстваше нещо безлично, което обаче у игуменката представляваше бариера с почти физическа осезаемост. Смразен и благоговеещ в присъствието й, човек се чувстваше неловко, че редом с нея тази същата земя и недоумяваше как тя успява да урежда дребни практически дела, като в същото време живее, и то съвсем видимо, в недостижим за другите свят. Веднъж тя каза на Кити:
— За вярващата не е достатъчно да общува с Христа, нашепвайки молитви, самата тя трябва да е молитва.
Въпреки че в разговора им често се преплитаха религиозни теми, Кити чувстваше, че те са по-скоро част от начина й на мислене, отколкото опит да повлияе на еретика. Струваше й се дори необичайно, че игуменката, при цялото си милосърдие, нито веднъж не се опита да я изведе от състоянието й, което без съмнение би нарекла греховно невежество.
Една вечер двете се бяха усамотили. Денят се бе скъсил и мекият здрач на припадащата нощ носеше и блаженство, и тъга. Игуменката изглеждаше преуморена. Трагичното й лице бе пребледняло, чертите му се бяха изопнали, в красивите й тъмни очи огънят бе угаснал. Сломилата я умора като че ли я подведе към едно от редките й настроения на откровение.
— За мен днес е паметен ден, детето ми — започна тя, сякаш изплува от далечен спомен, — защото на този ден преди много години аз най-накрая реших да се обрека на Бога. Обмислях решението си в продължение на две години и страдах, защото се боях, че веднъж обречена, мирянката в мен може да надделее. Но в деня на моето причастие дадох клетва, че до вечерта ще обадя на мама желанието си. След като приех светото причастие, помолих моя Бог да дари душата ми с покой: и твой ще бъде, като че ли чух отговора му аз, щом престанеш да го желаеш.
Игуменката потъна в отколешните си спомени.
— Същия ден една наша приятелка, мадам Верно, се присъедини към кармелитките, без да уведоми роднините си. Знаеше, че те са против това нейно решение, но тъй като беше вдовица, смяташе, че има право да постъпи, както намери за добре. Една от братовчедките ми бе отишла да се сбогува със скъпата ни бежанка и не се прибра цял ден. Когато се върна, беше много разстроена. Още не бях говорила с майка си, треперех при мисълта какво имам да й казвам и все пак желанието ми да удържа на дадената при причестяването ми дума, бе по-силно. Засипах братовчедката с въпроси. Майка ми, която си даваше вид, че е погълната от гоблена, който бродираше, не изпусна нито думичка от нашия разговор. И докато разпитвах братовчедката, повтарях си наум: „Ако ще й казваш днес, сега е моментът“.